Говори, памет. Не, нито дума. Вратът ми се движи. Алилуя. Тимъти Лангланд Кавендиш може да заповядва на врата си и името му се върна. 7 ноември. Спомням си вчерашен ден и виждам утрешен. Време, не стрела, не бумеранг, а акордеон. Рани от залежаване. От колко дни лежа тук? Пас. На колко години е Тим Кавендиш? На петдесет? На седемдесет? На сто? Как можеш да забравиш възрастта си?
— Г-н Кавендиш?
На калната повърхност изплува лице.
— Урсула?
Жената гледа изпитателно.
— Урсула съпругата ви ли е била, г-н Кавендиш?
Не й вярвай.
— Не, аз съм г-жа Джъд. Вие получихте удар, г-н Кавендиш. Разбирате ли? Мъничък, лекичък удар.
Опитах се да кажа: „Кога е станало това?“. От устата ми излезе: „Кг стаал тв“.
Тя напевно продължи:
— Затова всичко ви е толкова объркано. Но не се тревожете, д-р Върхоф казва, че бележим страхотен напредък. Няма да ходим в страшната болница!
Удар? Ударен? Удар по мен? Удар по Марго Роукър. Марго Роукър?
Кои сте всички вие, хора? Памет, стара мръснице.
Вмъкнах горните три епизода заради онези щастливи читатели, чийто дух никога не е бил превръщан в пух и прах от спукани в мозъците им капиляри. Сглобяването наново на Тимъти Кавендиш беше редакторска работа от мащабите на Толстой дори за човека, който някога съкрати деветте тома „История на устната хигиена на остров Уайт“ до скромните седемстотин страници. Спомените не искаха да се напасват или се напасваха, но се разлепяха. Дори след месеци не можех да бъда сигурен дали някоя важна част от мен не се е изгубила.
Вярно, ударът ми беше сравнително лек, но месеците след него бяха най-унизителните в живота ми. Аз говорех като страдащ от еластична парализа. Ръцете ми бяха мъртви. Не можех да избърша собствения си задник. Умът ми се луташе в мъгла, същевременно осъзнаваше моето тъпоумие и се срамуваше. Не намирах смелост да питам лекаря или сестра Ноукс, или г-жа Джъд: „Кои сте вие? Срещали ли сме се преди? Къде ще отида, когато си тръгна от тук?“. Постоянно питах за г-жа Латъм.
Стига! Един Кавендиш може да падне, но никога не излиза от игра. Когато направят „Зловещата участ на Тимъти Кавендиш“ на филм, аз те съветвам, драги ми господин режисьор, когото си представям като дълбокомислещ швед с поло на име Ларс, да заснемеш този ноември като монтаж от типа на „боксьор тренира за големия двубой“. Мъжественият Кавендиш понася инжекциите, без да трепне. Любопитният Кавендиш преоткрива езика. Дивият Кавендиш е наново опитомен от д-р Върхоф и сестра Ноукс. Джон Уейн19 Кавендиш с проходилка (постепенно преминах на бастун, който още използвам, Вероника каза, че с него приличам на Лойд Джордж20). Кавендиш като Карл Сейгън21, затворен в главичка на глухарче. Докато Кавендиш беше опиянен от амнезията, би могло да се каже, че бе сравнително доволен.
После, Ларс, удари страховит акорд.
Тъкмо бяха започнали новините в шест в първия ден на декември (имаше коледни календари на видни места). Бях се нахранил сам с намачкан банан с кондензирано мляко, без да си накапя лигавника. Мина сестра Ноукс и моите съкафезници млъкнаха като пойни птици в сянката на ястреб.
Изведнъж сякаш някой отключи и свали девствения пояс на паметта ми.
По-добре да не го беше правил. Моите „приятели“ в къща „Аурора“ се оказаха сенилни невежи, които с поразителна непохватност мамеха на скрабъл и бяха мили с мен единствено защото в Царството на умиращите най-немощният е общата линия „Мажино“ срещу непобедимия фюрер. Вече цял месец стоях затворен по вина на отмъстителния си брат и беше повече от ясно, че не е предприето национално издирване. Трябваше сам да замисля бягството си, но как да надбягам онзи градинар мутант Уидърс, когато вземах разстояние от петдесет метра за четвърт час? Как да надхитря Ноукс от Черната лагуна, когато не помнех даже пощенския си код?
О, ужас, ужас. Намачканият банан заседна в гърлото ми.
След като сетивата ми се възцариха отново, аз се заех да наблюдавам декемврийските ритуали на хората, природата и зверовете. През първата седмица на декември езерото беше вече сковано от лед и патиците се пързаляха омерзени. Къща „Аурора“ сутрин замръзваше, а вечер завираше. Никой не се учуди, когато безполовата санитарка, която се казваше Диърдри, тръгна да окача гирлянди по лампите и така и не умря от токов удар. Появи се пластмасова елха в кофа, увита в гофрирана хартия. Гуендолин Бендинкс организира теглене на хартиено въже, на което се стекоха всички Неумрели, като и двете страни останаха слепи за иронията в цялата сцена. Неумрелите се сдърпаха за това кой да отваря прозорчетата на Коледния календар — привилегия, с която Бендикс ги удостояваше като Кралица, раздаваща милостиня през Велики пости:
20
Британски политик, министър-председател на Обединеното кралство по време на Първата световна война. — Бел.ред.