Ърни и Вероника се приближиха към масата ми.
— Използвах телефона, за да проверявам резултатите от крикета — Ърни беше в лошо настроение. — Сега нощем ще го заключват.
— Черна десетка или червено вале — посъветва ме Вероника. — Нищо, Ърни.
Той не й обърна внимание.
— Сега Ноукс ще търси повод да те линчува.
— Какво може да ми направи? Да ми вземе попарата?
— Ще ти подправи попарата! Както миналия път.
— За какво говориш, по дяволите?
— Помниш ли последния път, когато й се сопна?
— Кога?
— Онази сутрин, когато получи удар в най-подходящия момент, ето кога.
— Искаш да кажеш, че ударът ми е бил… предизвикан?
Ърни направи изключително изнервяща физиономия, която казваше: „Събуди се!“.
— О, врели-некипели! Баща ми умря от удар, брат ми може би е умрял от същото. Ако държиш, съчинявай си своя действителност, Ърнест, но не намесвай в нея Вероника и мен.
Той ме изгледа сърдито (Ларс, намали осветлението).
— Да. Мислиш се за такъв умник, но си само един наперен южняк загубеняк!
— По-добре загубеняк, каквото и да значи това, отколкото страхопъзльо.
Знаех, че ще съжалявам за това.
— Страхопъзльо? Аз? Само още веднъж ме наречи така. Хайде.
— Страхопъзльо.
О, демон на порока! Защо те оставям да говориш вместо мен?
— Ето какво си мисля. Ти си се отказал от реалния свят извън този затвор, защото те е страх. Ако видиш някой друг да бяга, с твоето влечение към предсмъртния одър ще се почувстваш неловко. Затова сега вдигаш тази врява.
Ърни се възпламени като газова горелка.
— Не си ти този, който може да съди от какво съм се отказал, Тимъти Кавендиш! — шотландецът може да накара едно съвсем прилично име да звучи като мръсна дума. — Ти не можеш да избягаш даже от магазин за градински сечива!
— Като имаш толкова дълбокомислен план, дай да го чуем. Вероника направи опит да ни разтърве:
— Момчета!
Кръвта на Ърни беше кипнала.
— Доколко е дълбокомислен може да прецени някой с дълбочина на мисълта.
— Какво остроумно заключение — сарказмът ми ме отвращаваше. — Сигурно в Шотландия минаваш за гений.
— Не, в Шотландия за гений минава англичанин, който случайно се оказва затворен в старчески дом.
Вероника събра разпилените ми карти.
— Някой от вас знае ли как се реди пасианс „часовник“? Май трябваше да се добавят карти до петнайсет?
— Тръгваме си, Вероника — изръмжа Ърни.
— Не — сопнах се и станах, защото не исках да карам Вероника да избира между нас (от мисъл за себе си). — Аз си тръгвам.
Зарекох се да не стъпвам в котелното, докато не получа извинение. Затова не отидох нито същия следобед, нито следващия, нито по-следващия.
През цялата седмица около Коледа Ърни отбягваше погледа ми. Вероника минаваше покрай мен с усмивка на съжаление, но беше ясно на чия страна е. Сега, като погледна назад, се чудя на себе си. Какво съм си въобразявал? Да изложа на опасност единственото си приятелство с глупави сръдни! Винаги ме е бивало в сръдните, което обяснява много неща. Хората, които се сърдят, се опиват със самотни фантазии. Фантазии за хотел „Челси“ на площад „Вашингтон“, за чукане на нечия врата. Вратата се отваря и госпожица Хилъри В. Хъш много се радва да ме види, нощницата й е непринудено разкопчана, тя е невинна като Кайли Миноуг, но и лакома вълчица като мисис Робинсън22.
— Прелетях целия свят, за да ви намеря — казвам аз.
Тя сипва уиски от минибара.
— Отлежало. Меко. Малцово.
После лошото женско хъски ме придърпва към неоправеното си легло, където аз търся извора на вечната младост.
„Периоди на полуразпад“ — втора част, стои на рафта над леглото. Прочитам ръкописа легнал на повърхността на следоргазменото Мъртво море, докато Хилъри си взема душ. Втората част е дори по-добра от първата, но Учителят ще научи своята новопосветена как да я направи съвършена. Хилъри посвещава романа на мен, печели „Пулицър“ и в речта си при връчването на наградата признава, че дължи всичко на своя агент, приятел и в много отношения баща.
22
Героиня от американския филм „Абсолвентът“ (1967 г.), която прелъстява млад дипломиран колежанин. — Бел.ред.