— На първа страница! — Барт сипва кафе на Луиса. — Лестър щеше много да се гордее с теб.
— Щеше само да каже, че съм журналист, който си върши работата.
— Точно така.
„Сийбордгейт“ вече не е ресор на Луиса. Суонеке гъмжи от репортери, следователи от Сената, агенти на ФБР, местна полиция и холивудски сценаристи. Проектът „Суонеке 2“ е замразен, 3 е отменен.
Луиса отново изважда картичката от Хавиер. На нея има три летящи чинии, надвиснали над моста „Голдън Гейт“.
Здравей, Луиса, тук е хубаво, но живеем в къща, така че не мога да прескачам през балконите, когато ходя на гости у приятелите си. Утре Пол (това е Върколакът, обаче мама казва, че не бива повече да го наричам така, макар че му харесва) ще ме води на панаир за марки, после ще си избера с какъв цвят боя да ми боядиса стените в стаята, освен това готви по-добре от мама. Снощи пак те гледах по телевизията и по вестниците. Не ме забравяй само защото сега си известна, става ли? Хави
Другото й писмо е пакет от Мегън Сиксмит, изпратен по молба на Луиса. Пакетът съдържа осемте последни писма, писани от Робърт Фробишър до приятеля му Руфъс Сиксмит. Луиса разрязва опаковката с пластмасов нож. Отваря един от пожълтелите пликове с пощенско клеймо от 10 октомври 1931, доближава го до носа си и вдишва. „Дали молекули от замъка Зеделгем или от ръката на Робърт Фробишър, спали на тази хартия четиридесет и четири години, се въртят сега в дробовете ми, в кръвта ми?“
Кой може да каже?
Писма от Зеделгем
Зеделгем
10.X.1931 г.
Сиксмит,
Еърс е на легло от три дни, замаян от морфин, крещи от болка. Мн. притеснително и тревожно. Д-р Егре предупреждава двама ни с И. да не бъркаме възродената музикална жизненост на Еърс с подобряващо се здраве и забранява на В. Е. да работи, докато е на легло. От доктора ме полазват тръпки. Никога не съм срещал лекар, когото поне малко да не подозирам в пъклени кроежи да ме оскубе колкото може повече.
Погълнат съм от своя музика. Жестоко е да го призная, но когато Хендрик идва на закуска и ми казва: „Не днес, Робърт“, изпитвам почти облекчение. Прекарах миналата нощ в работа над едно гърмящо алегро за виолончело, озарено от взривни триоли. Тишина, минирана с притегателни капани. Помня как църковната камбана удари три сутринта. „Отдалеко някъде — казва Хъкълбери Фин — дочух кукумявка: сигурно оплакваше някой мъртвец. Козодой и куче виеха на умряло.“24 Тези думи винаги са ме ужасявали. В следващия миг заварих Люсил на прозореца да разпъва платната на светлото утро. Каза ми, че Морти Донт чака долу, готов за нашата екскурзия. Помислих, че сънувам, но не. Лицето ми беше сякаш хванало кора и в първия момент не можех да си кажа името. Измърморих, че не ми се ходи никъде с Морти Донт, искам да спя, имам работа.
— Но миналата седмица се уговорихте днес да се разходите с автомобила! — възрази Люсил.
Спомних си. Измих се, облякох чисти дрехи и се избръснах. Изпратих Люсил да повика момчето, което лъска обувките, и прочие. В стаята за закуска дружелюбният търговец на диаманти пушеше пура и четеше „Таймс“.
24
Марк Твен. Приключенията на Хъкълбери Фин. София: Народна младеж, 1965, прев. Невяна Розева. — Бел.прев.