Как ти се струва това?
В градската къща на Ван де Велде момичетата се бяха подредили по възраст на стълбите, за да ме поздравят — стори ми се, че всеки момент ще запеят, и представи си, Сиксмит, те наистина запяха! „Зелени ръкави“ на английски. Сладникави като ментови бонбони. После мадам В.д.В. ме ощипа по бузата, сякаш бях завърнал се блуден син, и каза провлечено като улулица:
— Ка-а-ак сте?
Вкараха ме в „салона“ — детска стая — и ме настаниха на „стола за разпит“, сандък за играчки. Дъщерите В.д.В., многоглава хидра с имена Мари-Луиз, Стефани, Зеноб, Алфонсин и… последното го забравих, бяха на възраст от девет до една година по-голяма от Ева — гореспоменатата Мари-Луиз. Всички момичета се отличават с напълно неоправдана самоувереност. Мн. дългият диван се огъваше под това семейство угоени свине. Прислужницата донесе лимонада, а госпожата пристъпи към въпросите.
— Ева ни каза, че семейството ви е с много добри контакти в Кеймбридж, така ли е, г-н Фробишър?
Погледнах към Ева: тя направи псевдоочарована физиономия. Потиснах усмивката си и признах, че семейството ми се споменава в „Книгата на Страшния съд“25 и че татенцето е виден свещенослужител. Всички опити да отклоня темата от обсъждане на моята кандидатура бяха осуетени и четвърт час по-късно, усетила одобрението на майка си, ококорената Мари-Луиз реши, че аз ще бъда нейният приказен принц. Ето какво ме попита:
— Г-н Фробишър, познавате ли отблизо Шерлок Холмс от „Бейкър Стрийт“?
Е, рекох си, денят може и да не е пропилян напразно. Момиче с вкус към иронията сигурно крие в себе си неподозирани качества. Само че Мари-Луиз говореше сериозно! Безнадеждна тъпачка. Не, отговорих, не познавам лично г-н Холмс, но всяка сряда той играе билярд с Дейвид Копърфийлд в моя клуб. Поднесоха обяда в хубави дрезденски глинени съдове в трапезария с голяма репродукция на „Тайната вечеря“, окачена върху тапет на цветчета. Храната — разочарование. Суха пъстърва, зеленчуци, разварени до степен на лигава тиня, тортата — направо вулгарна; стори ми се, че съм се върнал да обядвам в Лондон. Момичетата се кикотеха глисандо26 на тривиалните грешки във френския ми, макар че техният ужасяващ английски непоносимо дразни слуха. Мадам В.д.В., която също беше прекарала лятото в Швейцария, се впусна в досаден разказ за това как в Берн графиня Слак-Явски или херцогиня Зумдумпщад превъзнасяли Мари-Луиз, като я наричали „Цветето на Алпите“. Не можах да се насиля поне от любезност да кажа: „Колко очарователно!“. Г-н В.д.В. се прибра от работа. Обсипа ме със стотици въпроси за крикета, за да позабавлява дъщерите си с този причудлив английски ритуал, където „вътре е вън“ и „вън е вътре“. Склонен към наставления задник от чудовищен мащаб, толкова зает да обмисля следващата си тромава намеса в разговора, че никога не слуша като хората. Сам открито си прави комплименти, които започват с: „Наречете ме старомоден, но…“; или „Някои ме смятат за сноб, но…“. Ева ми хвърли ироничен поглед, с който сякаш казваше: „И ти сериозно си мислил, че този празноглавец може да бъде заплаха за репутацията ми!“
Следобед слънцето се показа и мадам В.д.В. обяви, че ще излезем заедно на разходка, за да може почетният гост да разгледа забележителностите на Брюж. Опитах се да възразя, че вече достатъчно съм злоупотребил с тяхното гостоприемство, но нямаше да се измъкна толкова лесно. Великият патриарх се извини — имал да подписва купчина писма, висока колкото Матерхорн. Дано загине от лавина. След като слугините сложиха шапки и ръкавици на момичетата, повикаха файтона и ме заразкарваха от една църква на друга. Както отбелязва старият ни познайник Килвърт, няма нищо по-изтощително от това да ти казват на какво да се възхищаваш и да ти сочат нещата с показалка. Не мога да си спомня името на нито една забележителност. На финала на екскурзията — голямата часовникова кула — челюстта ме болеше от всичките потиснати прозевки.
Мадам Ван де Велде измери с поглед височината й и заяви, че ще остави нас, младите, да се катерим сами нагоре, а тя ще ни чака в сладкарницата отсреща на площада. Мари-Луиз, която е по-тежка от майка си, отбеляза, че добрият тон изисква да не оставя маман да чака сама. Другата умница не можеше да се качи заради астмата си, а ако умницата нямало да ходи, тогава и еди-коя си, и т.н., докато накрая само аз и Ева си купихме билети, за да се качим на кулата. Аз платих — исках да покажа, че не я държа лично отговорна за безобразно пропиляния ден. Тръгнах пръв. Стълбището представляваше стесняваща се спирала. На височината на ръката имаше въже, прокарано през заковани в стената железни халки. Краката ни трябваше да налучкват стъпалата. Единственият източник на светлина бяха нарядко разположените тесни прозорци. Чуваха се единствено стъпките ни и женското дишане на Е., което ми напомняше за нощните ми преживявания с майка й. Ван де Велде са пет нескончаеми бързи пиеси за зле настроен клавесин и сега ушите ми благодарно кънтяха от дългоочаквано облекчение. Забравих да преброя стъпалата, помислих на глас. Гласът ми отекна като в килер, пълен с одеяла. Ева отвърна лениво:
25
Domesday Book (англ.). — регистър на всички владения в кралството, съставен по времето на Вилхелм Завоевателя. — Бел.прев.
26
Музикален термин: изпълняване на преход между тоновете с леко забавяне и изразително плъзгане. — Бел.прев.