Изтощен съм и трябва да почивам. Днес е трийсет и четвъртият ми рожден ден.
Все така съм благодарен на Бога за всичките му блага.
Понеделник, 13 януари
Следобед е приятно да се седи под дървото кукуй в двора. Шарената сянка, плумерията и кораловият хибискус пропъждат спомените за неотдавнашните злини. Сестрите се занимават със задълженията си, сестра Мартиник полива своите зеленчуци, котките разиграват котешките си комедии и трагедии. Аз опознавам местната птича фауна. Главата и опашката на птицата палила са бляскаво златисти, акохекохе наричат една красива качулата цветарка.
Оттатък зида има сиропиталище за подхвърлени деца, също управлявано от сестрите. Чувам как децата рецитират напевно уроците си (точно както правехме аз и моите съученици, преди филантропската постъпка на г-н и г-жа Чанинг да разшири перспективите ми). След като часовете свършат, децата се втурват да играят и се разнася глъчка, наподобяваща вавилонско стълпотворение. Понякога по-дръзките измежду тях предизвикват неудоволствието на монахините, като се изкатерват по стената и предприемат голяма обиколка над градината на лечебницата по удобно разперените клони на дървото. Когато „теренът е чист“, пионерите викат по-срамежливите си другари да ги последват в човешкия птичарник и от дървесната горна земя надничат бели лица, мургави лица, канакски лица, китайски лица, мулатски лица. Някои са на възрастта на Рафаел и когато си спомня за него, в гърлото ми се надига горчилка от угризения, но сираците ми се усмихват отгоре, правят се на маймуни, плезят се или се опитват да мятат ядки кукуй в устата на хъркащи пациенти и не ме оставят да скърбя твърде дълго. Искат ми някой и друг цент. Аз подхвърлям монета, която ловки пръсти безпогрешно улавят във въздуха.
Неотдавнашните ми приключения ме превърнаха в същински философ, особено нощем, когато чувам единствено как ручеят неспирно бавно остъргва камънаците до камъчета. Така текат и мислите ми. Учените различават отделни движения в историята и формулират тези движения в редица от правила, които направляват възходите и паденията на цивилизациите. Моето убеждение обаче е противно на това. А именно: историята не допуска правила, само развръзки.
Какво предизвиква развръзките? Лошите действия и добродетелните действия.
Какво предизвиква действията? Вярата.
Вярата е едновременно победа и бойно поле, вътре в съзнанието и в огледалото на съзнанието — света. Ако ние вярваме, че човечеството е стълба от племена, колизеум на сблъсъците, експлоатацията и зверствата, съществуването на такова човечество е неизбежно и в историята побеждават Хоръкс, Бурхаве и Гуз. Ние с вас, състоятелните, привилегированите, щастливците, не бихме живели зле в такъв свят, ако късметът не ни изневери. И какво, ако ни гложди съвестта? Защо да подкопаваме надмощието на расата си, оръжията си, традициите и наследството си? Защо да се борим срещу „естествения“ (о, каква хлъзгава дума) ред на нещата?
Защо? Ето защо: един прекрасен ден чисто хищническият свят ще се самоизяде. Да, дяволът ще завзема последните редици, докато първите станат последни. При индивида себичността загрозява душата, при човешкия род себичността е унищожение.
Това ли е ентропията, заложена в нашата същност?
Ако ние вярваме, че човечеството може да надскочи етапа на ноктите и зъбите, ако вярваме, че различните раси и вярвания могат да съжителстват в този свят така мирно, както сираците съжителстват на своето дърво, ако вярваме, че управниците трябва да бъдат справедливи, насилието — обуздано, властта — не безотчетна, а богатствата на земята и океаните й — разделени справедливо, този свят ще стане действителност. Не се заблуждавам. Такъв свят най-мъчно се превръща в действителност. Безчестни преимущества, спечелени от предходни поколения, могат да бъдат изгубени с едно-едничко драсване на перото на късоглед президент или удар на сабята на самовлюбен генерал.
Живот, преминал в изграждане на свят, какъвто искам Джаксън да наследи, не какъвто се боя, че ще наследи — ето това, струва ми се, е живот, който си заслужава да се живее. След завръщането си в Сан Франциско аз ще се посветя на каузата на аболиционизма, защото дължа живота си на самоосвободил се роб и защото все отнякъде трябва да започна.
Вече чувам отговора на тъста ми: „О-хо, чудно, либерално сантименталничене, Адам. Но не ми говори за справедливост! Яхни едно магаре, отиди в Тенеси и убеди тамошните фермери, че те са чисто и просто избелели негри, а негрите им са почернели бели! Отплавай до Стария свят, кажи им, че правата на робите в техните империи са неотменими като на белгийската кралица! О, ще прегракнеш, ще обеднееш и ще остарееш по митингите! Ще те заплюят, ще стрелят по теб, ще те линчуват, ще те залъжат с медали, а затънтените провинциалисти ще те презрат. Ще те разпнат! Наивният мечтател Адам. Който се опълчи на многоглавата хидра на човешката природа, ще плати с адски мъки и семейството му ще трябва да плати заедно с него! И едва в часа на смъртта, когато изпускаш последния си дъх, ще разбереш, че животът ти е бил само капка в безбрежния океан!“.