Луиса заключва фолксвагена си и тръгва през храстите към лагера. В безрадостната жега из въздуха се носят гларуси. В далечината бръмчат земеделски машини. Няколко обитатели на лагера се приближават, но не изглеждат дружелюбни.
— К’во? — предизвикателно пита мъж с очи на ястреб и индиански черти.
— Мисля, че това е обществен паркинг.
— Мислиш грешно. Частен е.
— Аз съм журналистка. Надявах се да интервюирам някои от вас.
— За кого работиш?
— За списание „Далекоглед“.
Напрегнатата обстановка леко се разведрява.
— Не трябва ли да пишеш за последните новини около носа на Барбра Стрейзънд? — пита индианецът, като язвително добавя: — Не се обиждай.
— Ами съжалявам, не съм от „Хералд Трибюн“, но защо не ми дадете шанс? Малко положителни отзиви в медиите могат да ви бъдат от полза, освен ако сериозно не смятате да обезвредите онази атомна бомба със закъснител на отсрещния бряг с размахване на плакати и пеене на протестни песни. Не се обиждайте.
Един южняк се провиква:
— Дрънкаш врели-некипели, госпожичке.
— Интервюто свърши — казва индианецът. — Махай се от тук.
— Не се тревожи, Милтън — обажда се възрастна беловласа жена с червендалесто лице от стъпалото на фургона си. — Аз ще се заема с нея.
Иззад господарката си с аристократичен вид наднича дворно куче. Очевидно думата й тежи, защото тълпата се разпръсква без повече възражения.
Луиса се приближава към фургона.
— Поколението на мира и любовта?
— 1975 изобщо не може да се сравнява с 1968. „Сийборд“ има информатори в организацията ни. Миналия уикенд властите искаха да разчистят място за ВИП персоните и се проля кръв. Това даде повод на ченгетата за поредица от арести. Боя се, че се надига параноя. Влезте. Аз съм Хестър ван Зант.
— Много се надявах да се срещна с вас, докторе — казва Луиса.
26
Час по-късно Луиса дава огризката от ябълката си на благовъзпитаното куче на Хестър ван Зант. Пълният с книжни рафтове кабинет на Ван Зант е толкова подреден, колкото този на Грелш е разхвърлян. Домакинята на Луиса продължава разказа си:
— Конфликтът между корпорациите и активистите е конфликт между наркотичната забрава и паметта. Корпорациите имат пари, власт и влияние. Нашето единствено оръжие е общественото негодувание. Негодуванието блокира язовира „Юка“, прогони Никсън и допринесе за края на ужасите във Виетнам. Но то не може да се създава и управлява. Първо, необходимо е повишено внимание, второ, повсеместно осведомяване; едва когато достигне критична маса, тогава общественото негодувание избухва. На всеки етап може да се саботира. Алберто Грималди и другите като него се борят срещу повишеното внимание, като заравят истината в комисии, скучни доклади и дезинформация или като сплашват онези, които внимават. Те препятстват осведомяването, като слагат капаци на образованието, стават собственици на телевизии, плащат „хонорари за гост-лектори“ на известни автори или просто подкупват медиите. Медиите — и не само „Вашингтон Поуст“ — са местата, където демокрациите водят своите граждански войни.
— Значи затова ме спасихте от Милтън и събратята му.
— Исках да ви поднеса истината такава, каквато я виждаме ние, за да можете поне да направите информиран избор за това чия страна да заемете. Напишете сатира за новите Уолдъни16 от „Зелен фронт“, които живеят в своя мини-Удсток, така ще затвърдите всички предразсъдъци на Републиканската партия и ще заровите истината още по-надълбоко. Напишете за нивата на радиация в морските дарове, за „безопасните“ допустими нива на замърсяване, въведени от причиняващите замърсяване, за това как правителствената политика се търгува срещу дарения за кампании и за незаконната частна полиция на „Сийборд“ и постепенно ще вдигнете градуса на обществената осведоменост до точката й на възпламеняване.
На тръгване Луиса пита:
— Познавахте ли Руфъс Сиксмит?
— Да, разбира се, лека му пръст.
— Бих казала, че двамата сте били във враждуващи лагери… или не?
Ван Зант кима, разбрала тактиката на Луиса.
— С Руфъс се запознахме в началото на шейсетте в един мозъчен тръст във Вашингтон, работещ във връзка с федералната Комисия по енергетика. Бях като омагьосана от него! Нобелов лауреат, ветеран от проекта „Манхатън“. Бих казала, че жените не му бяха слабост.
16
Последователи на идеите, залегнали в „Уолдън, или живот в гората“ на Хенри Дейвид Торо. — Бел.прев.