„Върхът“ на Коничния пик представляваше кратер с диаметър един хвърлей, ограждащ падина със скални ръбове, чието невидимо дъно се губеше под тъмните листа на стотина или повече лаврови дървета. Не можех да правя опити да изследвам дълбочината му без помощта на въжета и кирка. Тръгнах да обхождам кратера по ръба в търсене на по-утъпкана пътека обратно към Оушън Бей, когато внезапно шумолене ме накара да залегна: умът се ужасява от пустотата и е склонен да я запълва с призраци, затова аз зърнах първо препускащ озъбен глиган, после стиснал копие воин маори, на чието лице се четеше цялата потомствена омраза на народа му.
Оказа се млад гларус, размахал криле във въздуха като платна на кораб. Видях го как отново потъва в светлата мъгла. Бях на цял метър от ръба на кратера, но за мой ужас почвата под мен се изрони като кора на пай — стоях не на твърда земя, а на издатина! Хлътнах до гърдите и отчаяно се улових за някакви треви, но те се скъсаха между пръстите ми и аз полетях надолу като кукла, хвърлена в кладенец! Помня как се премятах в пространството, как крещях и в очите ми влизаха клонки, как се търкалях и сакото ми се закачаше и се късаше, ронливата пръст, предчувствието за болка, припряната импровизирана молитва за помощ, някакъв храст, забавил, но не спрял падането ми, и безнадеждният опит да възстановя равновесието си — плъзнах се, — накрая твърдата земя, полетяла насреща ми. Ударът ме накара да загубя съзнание.
Лежах сред облачни завивки и летни възглавници в спалня в Сан Франциско, която приличаше на моята. Дребен като джудже прислужник каза:
— Ти си много глупаво момче, Адам.
Влязоха Тилда и Джаксън, но когато понечих да изразя ликуването си, от устата ми се изтръгнаха не английски думи, а гърлен лай на индиански език! Жена ми и синът ми се засрамиха от мен и се качиха във файтон. Аз се втурнах след тях в стремежа си да изясня това недоразумение, но файтонът се смаляваше в отлитащата далечина, докато накрая се събудих сред полумрака на дърветата и сред тишина, оглушителна и вечна. Синините и охлузванията, мускулите и крайниците ми виеха от болка като съдебна зала, пълна с недоволни ищци.
Килим от мъх и трева, постлан в тази тъмна падина още във втория ден на Сътворението, беше спасил живота ми. Ангели бяха опазили крайниците ми, защото ако бях счупил дори една ръка или крак, щях още да лежа там, неспособен да се измъкна, в очакване на смъртта от природните стихии или от ноктите на зверовете. След като се изправих на крака и видях колко надолу съм се изхлузил и паднал (от височината на една мачта) без сериозни увреждания на тялото си, аз благодарих на нашия Господ Бог за избавлението си, защото е истина: „В утеснението си ти Ме повика, и Аз те избавих; изсред гръма те чух…“.
Очите ми привикнаха с полумрака и откриха пред мен гледка, едновременно незабравима, страховита и величествена. От извечната тъмнина изникна първо едно, после десет, после стотици лица, издълбани в кората на дърветата от идолопоклонници, сякаш бяха горски духове, вкаменени от жесток магьосник. Никакви прилагателни не могат да обрисуват достатъчно точно това зашеметяващо племе! Само неодушевеното може да бъде толкова живо. Прокарах пръсти по зловещите им лица. Без съмнение аз бях първият бял посетител на този мавзолей още от праисторическото му възникване. Най-младият дендроглиф2 е, предполагам, на десет години, но по-старите, източили се с израстването на дърветата, са били изрязани от езичници, чиито собствени духове отдавна са умрели. Такъв древен произход със сигурност подсказваше, че това е дело на мориорите на г-н Д’Арнок.
Времето на онова омагьосано място минаваше и аз реших да направя опит за измъкване, окуражен от съзнанието, че творците на тези „дървесни скулптури“ би трябвало редовно да влизат и излизат от същата тази яма. Едната стена изглеждаше по-малко стръмна от другите, а влакнестите пълзящи растения представляваха своеобразен „такелаж“. Тъкмо се подготвих за катеренето, когато вниманието ми бе привлечено от необяснимо „жужене“.
— Кой е там? — извиках аз (безразсъдна постъпка за невъоръжен бял, влязъл неканен в езическо светилище). — Покажи се!
Тишината погълна думите ми заедно с ехото им и ми се присмя. Неразположението ми се примеси с раздразнение. Видях, че „жуженето“ идва от рояк мухи, които кръжаха в орбита около нещо издуто, нанизано на счупен клон. Побутнах буцата с борова пръчка и едва не повърнах, защото това беше къс вмирисана мърша. Обърнах се да побягна, но дългът ме подтикна да разсея мрачното подозрение, че на това дърво виси човешко сърце. Закрих нос и уста с кърпата си и с пръчката боднах една от изтръгнатите камери. Органът запулсира като жив и парещото усещане за неразположение запълзя нагоре по гръбнака ми! Като насън (но беше наяве) от убежището си в парчето мърша изпълзя прозрачен саламандър и се стрелна по пръчката към ръката ми! Захвърлих я и не видях къде се изгуби саламандърът. Кръвта ми се беше смразила от страх и аз побързах да се измъкна. По-лесно е да се напише, отколкото да се направи, защото ако пак се подхлъзнех и паднех от тези умопомрачителни скали, късметът ми можеше да не проработи при повторно падане, ала в скалата бяха изсечени вдлъбнатини за стъпване и по Божията милост се изкачих без произшествия до ръба на кратера.
2
Характерно за културата на мориорите ритуално изображение на човешка фигура, растение или животно, изрязано върху ствола на лаврово дърво. — Бел.прев.