— Яно, надире си, бързай — подканяше я една.
— По-скоро, по-скоро, ето въже — помагаше друга.
Но конярят хвърляше последната ръкойка. Чевръсто той направи въже, хвърли снопа отгоре му, сръчно го стегна и завърза. Снопът беше готов. А Яна, едва простряла въжето, посегнала да вземе снопа, така си и остана. Тя беше надвита. Бързо тя се обърна, седна на невързания си сноп и закри лицето си с ръце. Ненчо се приближи. Струпаха се в кръг всички жътвари.
— Ела сега — каза конярят. — Влизай в снопа… Какво, погледни де…
Яна мълчеше със закрити очи.
— В снопа, в снопа — завика Гюрлюкът и посегна дай открие лицето.
— Остави, бай Стойчо, сбърках… нека ми прости. Не трябваше да се хваля… — Яна откри лицето си: очите й бяха пълни със сълзи. Тя гледаше коняря и през сълзи се усмихваше. И в тия хубави, засенчени очи нямаше ни най-малко скръб, не се виждаше болка на обидено честолюбие. Ясно в тях грееше само блаженството, щастието на влюбено дете.
— В снопа — повтаряше Гюрлюкът. — Как ни беше думата… Целуни му поне ръка…
— Хайде, Яно, цалувай ръка на всички — обади се някоя.
— Не трябва… не искам — каза Ненчо. — Стига ми това мене. Кой ще каже вече, че конярят не знае да жъне.
Яна вече жънеше сама. Подканени от стопанина, жътварките се пръснаха и почнаха да работят, не преставайки да закачат Яна и коняря. А Илия все свиреше, развеселен и радостен.
Конярят се качи на коня си. И той не можа да разбере шегата, която накара жътварките отново да се залеят със смях. Той хвана пак пътя си за село и като никога беше радостен и доволен. Пред него беше още хубавият образ на Яна, тънката й, стройна снага. Гледаха го тъмните й очи, пълни със сълзи, но засмени и тъй мили и хубави.
— Тя заплака… Ах, зная, зная всичко — думаше си той.
Той влизаше в село. Но едва сега разбра, че там нямаше какво вече да прави, и обърна коня си назад. Той летеше като стрела из полето, загледан в четата жътвари. Те останаха далече и дребните им фигури лъкатушно се продължаваха във вълните на нажежения въздух. Достигаше до него тъжна, провлечена песен. Но сякаш тя не идеше от жътварките, а сякаш пресекливо се ронеше от горещото ясно небе, като тежките зърна на узрелите класове. И в тия самотни звукове, трептящи високо над просторното поле, долавяше се трепетът на тиха жалба, ридаещата мъка на влюбено сърце.
Конярят ясно различаваше гласа на Яна…