— Надпреварваме се с времето. Сега няма друг начин.
— Има, — каза Айзис. — Винаги има друг начин.
Минаваха покрай музея, когато Фойзи й каза да кара още двеста метра и да завие по първата пряка вдясно. Тя успя да избегне една претоварена със зеленчуци ръчна количка и сви вдясно по мрачна уличка, засенчена от огромни чергила и платнища, окачени на опънати между сградите телове. Фойзи говореше по телефона. Завиха още веднъж вдясно и влязоха в двор, в който имаше паркиран бял микробус „Нисан“. Четирима мъже в джелаби се спуснаха към тях. Единият отвори вратата откъм Гибънс и заби игла в ръката му. Почти веднага очите на американеца се затвориха и тялото му се отпусна. Издърпаха го от колата, пренесоха го до микробуса и го натовариха в каросерията. Двама от мъжете скочиха вътре до него и „Нисан“-а се отдалечи сред облаци прахоляк. Фойзи изскочи от колата, обиколи я тичешком, за да смени Херик на волана, включи на задна и с бясна скорост изкара колата от двора, завъртя я на сто и осемдесет градуса и подкара стремглаво обратно към Бур Саид.
— Кои бяха тези? — извика Херик, като си мислеше как удачно се наредиха нещата, та сега самият Гибънс е упоен и го карат в безсъзнание.
— Подкреплението ми. Моите хора — каза й той.
— Кои са твоите хора?
— Не сега — отвърна й той, като се озърташе ту наляво, ту надясно и търсеше пролука в трафика. — Транспортът всеки момент ще напусне сградата на полицията. Трябва да заемем позиция.
— Какво ще правят с Гибънс?
— Ще го закарат някъде и ще го зарежат. Ще се оправи, само ден-два няма да си спомня кой е и къде е.
Откриха междина в задръстването, която ги изведе в близост до кафенето, и спряха до редица микробуси, които бълваха пътници и качваха други, натоварени с многобройни тежки вързопи. Няколко минути чакаха в душната жега. Очите на Фойзи се стрелкаха между екрана на мобилния му телефон и навалицата около колата. Апаратът му изпиука два пъти, съобщавайки за получено съобщение.
— Идва — каза той. — Той е в следващия камион.
Фойзи подкара колата и си проби път през тълпата. Съвсем скоро забелязаха камиона да излиза от страничната уличка. Камионетката бе съпроводена от един автомобил, който я бе изпреварил и напредваше в трафика, като току надуваше сирена. Херик предаде информацията на Гътри. В колата имаше четирима полицаи, а през отворените задни врати на камионетката се виждаха и други двама, въоръжени с автомати. Тя мярна Доктора на дясната седалка на камиона. Хан трябваше да е вътре. Гътри й каза отсега нататък да използва радиостанцията, за да могат всички да я чуват.
Фойзи придвижи малкия „Фиат“ на позиция, на разстояние около три автомобила зад камиона, който се движеше с 15 мили в час. Имаше силна конкуренция между колите около тях за попадане в дирята, която кортежът разсичаше в задръстването, но Фойзи с лекота успяваше да запази мястото си.
Стигнаха пазара Хан Хал или, където трафикът не бе така отзивчив на полицейската сирена и на места спираха за по няколко минути. Херик използваше вентилатора, закрепен на таблото на „Фиат“-а да поохлади лице и безцелно зяпаше лабиринта от проходи между сергиите на пазара. Изминаха още десет минути. В този момент движението сякаш внезапно се отпуши и камионът се отдалечи с 40 мили в час. Фойзи маневрираше изкусно, за да запази дистанцията, но бе принуден да спре на един светофар, където, както знаеха, бе разположен първият наблюдателен пост. Те чуха неговия сбит коментар по радиостанцията, след което се стрелнаха в преследване на камионетката. За тяхна радост ескортът следваше предвидения маршрут. Камионетката зави наляво по шосе, наречено Салах Салем, а след това надясно, в гробището.
— Три минути до приземяването — извика Херик. — Повтарям, три минути!
Харланд почти не беше помръдвал в жегата, но щом чу гласа на Херик, скочи и вдигна бинокъла по посока на гробищния път. От отличната си наблюдателна позиция, отдалечена на около 150 метра, той беше видял синьо-бялото „Пежо“ да спира преди около десетина минути и Мънро да напуска колата със Селви. Въпреки репутацията на Мънро, Харланд бе изключително резервиран по отношение на участието в операцията на мъж прехвърлил осемдесетте. Сега обаче го наблюдаваше как се движи — без ни най-малко да му личат годините или изтощението от изнурителната жега. Носеше леко лятно сако и широкопола сламена шапка. Селви бе облечена с дълга пола на цветя и шапка, завързана с шал под брадичката й. Изглеждаха като двойка, която се кани да посети Изложението на цветя в Челси или градинско парти.