Харланд видя Мънро да наглася статив в сянката на един от паметниците, издигнати край пътя. Малко след това той вече седеше на сгъваемо рибарско столче и скицираше пейзажа, който Харланд бе зяпал през последните няколко часа — некропола от прегорял пясъчник, а зад него Кайро и равното пълноводие на Нил сред пепелява синя мараня. Беше жалко, че никога няма да завърши картината.
Мястото беше идеално за засада почти във всяко едно отношение. Движението наистина беше съвсем рехаво. През последните пет минути бяха минали едва четири коли. Стените и от двете страни на пътя бяха не по-ниски от десет метра, така че никой нямаше да може да види какво се случва щом прихванат полицейския конвой. И почти нямаше опасност от заблудени куршуми. И от двете страни на пътя имаше много отклонения към гробището, както и безброй случайни друмища, които кръстосваха района надлъж и нашир. Именно тук, на две различни позиции бяха разположени автомобилите, които ударният взвод щеше да използва за бягството си.
За момент вниманието на Харланд бе привлечено от три или четири черни хвърчила, които описваха кръгове високо в небето над гробището. Той мигновено се концентрира върху терена пред себе си и премести бинокъла надолу по склона върху група босоноги дечурлига, които играеха на една равна площадка на около 200 метра от Мънро. Надяваше се, че няма да усетят присъствието на стареца. Ситуацията щеше да се усложни много, ако хлапетата го забележат и хукнат към него да просят бакшиш. Той огледа далечния край на гробището, който беше откъм страната на пътя като поспираше, за да изучи внимателно фигурите, които се движеха между паметниците. Един-двама души спяха в сянката на някои от по-натруфените гробници. Не беше сигурен кои от хората се числяха към взвода от ветерани на полковник Б, но знаеше, че са там от преброяванията по радиостанцията всеки десет минути.
Видя полицейските машини да слизат от главния път и да започват изкачването на равномерното нагорнище към Мънро. Пилотната кола се движеше твърде бързо за камиона и на два пъти трябваше да намалява скоростта и да го изчаква.
Харланд се върна зад волана на автомобила, запали двигателя, постави скоростния лост на неутрална позиция и освободи ръчната спирачка. „Исузу“-то запълзя надолу по тесния каменист път към гробищното шосе. Ако всичко минеше добре, щеше да пристигне на пътя точно зад полицейската камионетка, за да прибере Хан, Херик и Фойзи. Но времето трябваше да бъде разчетено просто перфектно.
Радиостанцията оживя: Окончателни позиции, моля. Пистата е чиста. След съобщението можеше да се чуе гласа на Cap, който отброяваше разстоянието. „Петстотин метра и приближава. Четиристотин. Триста и петдесет.“ Когато броенето стигна до двеста метра, Манро се изправи, потършува из джоба си и подаде нещо на Селви. Сменяха слушалките с тапи за уши.
Недалече от тях една купчина парцали лекичко помръдна. Някакъв дрипльо дремеше в шарената сянка на едно евкалиптово дърво и наместваше нещо под дрипавата си одежда. От другата страна на пътя една натоварена със захарна тръстика каруца се движеше сякаш от само себе си. Харланд едва успя да различи двата чифта боти под нея.
Полицейската кола се показа иззад дъгата на Z-образния завой и се заизкачва към Мънро по издълбаната от коловози отсечка. Зад нея се появи и камионът, който се килваше ту на една, ту на друга страна, преодолявайки дълбоките ями. Малкият „Фиат“, управляван от Фойзи, се носеше през прахоляка, вдигнат от двете по-големи машини, на малко по-голяма дистанция зад тях.
Харланд напредваше сантиметър по сантиметър и можеше да наблюдава пътя все така добре. Целият план се разгърна пред очите му. Мънро направи първия ход. Той стана от столчето, сламената му шапка, уж случайно, падна от главата му и се изтърколи през пътя. Това сякаш опечали старецът и той се спусна след нея. Движението изглеждаше непосилно за него — държеше се за кръста и креташе едва, едва. Мънро добави и допълнителни щрихи към разиграването на собствената си немощ, като заразмахва бастуна си във въздуха и преобърна статива. В този момент полицейският автомобил се появи иззад завоя и без да намали профуча между него и шапката. Мънро, който изглежда изгуби ориентация в облака прах, падна по очи и се изтърколи на една страна. Харланд се молеше шофьорът на камиона да го забележи. Шофьорът наби спирачки едва в последния момент и тогава се случиха няколко неща. На пътя избухнаха димни гранати, хвърлени пред и зад двете коли. Товарът от захарна тръстика изригна и от него изскочиха трима мъже с газови маски, които скочиха На пътя и в движение простреляха гумите и радиатора на полицейския автомобил. Колата се разтресе и спря, а светлината на синия й буркан продължаваше нелепо да премигва. В същия момент от един отвор в стената изскочи друг мъж и хвърли малък контейнер упойващ газ през прозореца на колата. Никой от четиримата полицаи нямаше време да реагира.