— Да — бавно продума той. — Имаме нужда да пийнем и да запалим. Имам малко уиски в чантата. Имаш ли цигари?
Тя поклати отрицателно глава.
— Дявол го взел!
Фойзи се показа на вратата и му подхвърли пакет „Кемъл лайте“.
— С почитания от заведението — поклони се той и се врътна обратно към Лоз.
— Кой по дяволите е Фойзи — тихо попита Херик.
— Всъщност и той е в твоя бизнес. На свободна практика е, от най-отраканите, но е лоялен и на него може да се разчита.
— А ситуацията тук?
— Сигурно е сключил сделка за острова с местните ислямски откачалки. Тук гъмжи от тях. Крият се в планинските пещери по двата бряга на Нил.
— Откъде е?
— Йорданец, базиран в Турция. Имал е вземане-даване с иракската опозиция, но сега работи из целия Близък Изток. Попаднах на него преди около година, когато ООН имаше нужда от връзка с Хамаз. Фойзи ни уреди среща в Ливан.
— И му вярваш?
— Да. Шефа също.
Постояха още петнадесетина минути, след което Харланд погледна часовника си и каза, че е време да се обадят на Текман. Той нагласи сателитния телефон на сравнително чисто местенце наблизо и го свърза с лаптоп, зареден с мощна шифроваща програма. Набра номера три пъти, преди да успее да се свърже с един от дежурните офицери във Вохол крос. Изчакаха още известно време, докато от службата обработят некодираната линия и я прехвърлят към Шефа. Харланд подаде слушалката на Херик.
— Ти си тайният агент тук — каза й той. — Аз само помагам.
Шефът се появи на линията.
— Всичко с баща ти ще бъде наред. Има подозрения за фрактура на китката, това е всичко. Ще бъдат при нас днес до обед. Как са нашите приятели?
— Той е упоен, а остеопатът върши добра работа, доколкото можем да преценим.
— По-късно ще ви изпратим подкрепления. Двама твои колеги са близо до вас. — Той замълча. — Всички се справихте много добре, но сега идва трудната част. Искам да научим колкото се може повече и колкото се може по-бързо. Знам, че субектът е много зле, но трябва да започнеш още утре. Можеш да изпращаш докладите си през компютъра. Бих предпочел така, отколкото да си губиш времето в телефонни разговори. Ако се включите в системата сега, ще видите, че има съобщение за Харланд.
Харланд й правеше знаци, че иска да говори с Текман, но Шефа бе затворил преди Херик да успее да му предаде.
— Какви игрички си играе той, по дяволите?
Херик му каза за съобщението. Харланд прекара следващите десет минути в борба с шифроващата програма. В крайна сметка, Херик се зае с компютъра и изкара съобщението на екран.
— Добри новини, надявам се? — попита тя.
Той поклати глава.
— Е?
— Нищо важно.
— Всичко, което се получава през този компютър, е важно. Трябва да знам какво се казва в съобщението.
Харланд запали цигара.
— Съобщението е лично. Една наша уговорка, която не възнамерявам да обсъждам с теб.
— Ако има отношение към настоящата ситуация, настоявам да знам каква е — отсече тя.
— Няма отношение, ако не броим това, че през следващия ден и половина може да се наложи да напусна острова. Сега това е твоя задача. Аз не работя за правителството на Нейно величество. Имам си друга работа. А и наистина трябва да тръгвам, Генералният секретар заминава за Сирия и Йордания утре. Трябва да намеря начин да се присъединя към него. — Той замълча и я погледна. — Фойзи е на твое разположение. Няма да имаш никакви проблеми.
— Да бе, забита на някакъв шибан остров насред Нил с известен афганистански ветеран и с някакъв си, който има директни връзки с Хизбула. Да не споменавам за дреболии като интереса на египетското правителство и американците да открият Хан и да арестуват хората, които са го освободили. Като добавим и бойците на ислямския джихад, които се спотайват из планините, цялата работа заприличва на най-обикновен пикник. Естествено, че не можеш да ме оставиш тук, по дяволите! Имам нужда от теб. Кажи ми истинската причина, за да си тръгнеш. Не е заради работата ти.
Харланд поклати глава.
— Виж, ти знаеше, че съм сключил сделка с Шефа. В замяна на помощта ми да измъкнем Сами Лоз от Албания и да го докараме тук, шефът ми обеща да издири един мой приятел. Сега ми предаде информацията. Това е нещо, което трябва да свърша.
— Е, кое от двете? Този приятел или работата?
— И двете.
Тя въздъхна тежко и глътна остатъка от уискито си.
— Имам нужда от сън. Повече не мога да мисля за това.