Те станаха и отидоха в стаята на Хан. Лоз седеше на трикрако столче и го гледаше как спи. Той вдигна очи.
— Благодаря ви, че спасихте приятеля ми — каза той. — Наистина спасихте живота му.
— Не го направихме, за да ти услужим — отвърна му Херик.
— Знам — каза той, — но поехте голям риск. Признателен съм и на двама ви. Същото ще ви каже и Карим, когато е в състояние да говори.
— Което ще е утре. Трябва да говорим с него веднага щом се събуди утре сутрин.
— Твърде е рано — равно изрече Лоз.
— Твърде лошо — отвърна тя.
— Може би имаш нужда от почивка, Айзис. Изглеждаш уморена.
— Не ми казвай от какво имам нужда. Просто се погрижи той да е готов да говори с нас утре сутрин.
Лоз беше стъписан. Дори и Харланд остана изненадан от внезапно лумналия й гняв.
Айзис се събуди след шест часа и в продължение на няколко минути остана втренчена към отворената врата, изумена от наситенозелената избуяла растителност, която я обграждаше. Тишината, с изключение на едно-две птичи изчуруликвания, беше поразително дълбока и тя осъзна, че едва сега шумовете на Кайро са престанали да звънтят в ушите й. Спусна крака от леглото и се загледа в обраслия в тръстика бряг между дърветата.
Няколко минути по-късно Харланд подвикна откъм двора, че й носи кафе. Тя придърпа отгоре си синьото парче плат, което й бе послужило вместо одеяло през нощта и го прикани да влезе.
— По-добре ли се чувстваш? — попита той, като подаде глава през рамката на вратата. Подаде й чаша гъсто черно кафе и вдигна пред очите й тъмносиня роба с качулка. — Според Фойзи ще е по-добре, ако носиш това, докато си тук. Казва, че така по-малко ще се набиваш на очи за преминаващите по реката лодки. Намериха една такава дреха и за мен, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.
— Няма проблем. Остави я тук.
Той пусна робата на леглото.
— Какво става с Хан?
— Още спи.
— Нещо ми хрумна през нощта — каза тя. — Все още не мога да напипам същността, но имам чувството, че търсим не където трябва.
— Може би. — Харланд присви проницателните си очи. — Кажи ми, когато го измислиш. Връщам се при тях. Един от нас трябва да е там, когато той се събуди. Защо не вземеш нещо за хапване от Фойзи и да ме смениш след около час?
Тя навлече робата, обу си маратонките и тръгна около сградата, докато не попадна на застаналия до една глинена пещ Фойзи. С него имаше и някакъв старец с малка шапчица на темето и в мръсна дреха, който, като я видя, избута една питка безквасен хляб от огъня. Фойзи охлади питката, като я потупваше от ръка на ръка и я метна към нея. Той се отдалечи малко встрани и се загледа нагоре към дима от пещта, който се виеше сред върховете на дърветата.
— Трябва да се поогледаш наоколо — рече той. — Какво местенце само. Късче от рая.
— Ходиш по-добре — отвърна му тя. — Вече не куцаш.
— О, да. Докторът ме погледна снощи и натисна няколко копчета — каза Фойзи. — Знае как да пипа.
Тя кимна.
— Голям камион скочил върху малка кола. Това ми хареса. Наистина ли пострада при катастрофа?
— Да, много отдавна. В Англия, Манчестър. Работих там осемнадесет месеца. Четири от тях изкарах в болница със счупена бедрена кост.
— Какво прави там?
— Това-онова — отвърна Фойзи.
Тя се засмя на увъртането.
— Добре, имам един въпрос — внезапно смени темата той с напористия тон на жаден за знания студент. — Как се научи да четеш по устните?
Тя му разказа как беше заболяла от менингит като дете, за глухотата, която последва болестта и за операцията няколко години по-късно.
— Само английски? Без други езици?
— Може би мога да разчитам по устните толкова езици, колкото акценти можеш да имитираш ти, Фойзи — отвърна тя.
— Абсурд — смая се Фойзи.
Малко по-късно тя последва съвета на Фойзи и заразглежда наоколо. Островът, от скупчените на скалното плато на юг сгради до северния му край, се простираше на около километър и нещо. В най-широката си част беше около петстотин ярда. Бреговете му бяха покрити с гъсти храсталаци, но в центъра имаше цитрусови горички, палми и няколко големи тъмнозелени дървета, които даваха непознати за Херик плодове. Имаше и няколко четвъртити нивички, засадени с лехи люцерна, банани, царевица и цветя, предимно рози и невен. Между лехите пасяха няколко спънати бивола, кози и самотно магаре.
Докато се разхождаше, долавяше много малко шумове — прошумоляване на гущер по опадалата шума, крясък на птица или сумтене на бивол. Едва успяваше да зърне реката и единственото й усещане за нея бе миризмата на напечените тинести брегове и от време на време, далечно просвистяване, когато течението се сблъскваше с някакво препятствие по брега. На една полянка в северния край на острова попадна на стария пекар, който бе стигнал тук по пряка пътека и сега съзерцаваше една стена, изградена от канализационни тръби и хоросан. От отворите на тръбите преливаха пчелни рояци, които висяха на слънцето като щавена кожа на простор. Старецът повдигаше рояците с помощта на една пръчка и говореше на пчелите нещо с фалцет.