Херик се върна назад и си намери местенце, откъдето можеше да види всички сгради. Разбра, че те са построени така, че да наподобяват тъпия нос на кораб, който пори реката. Сградите бяха почти напълно скрити от растителност и невидими откъм двете страни на Нил и дори от мястото, където бе застанала тя, изглеждаха изоставени — руини от колониалното минало.
Тя продължи разходката си, потънала в дълбок размисъл. Никога досега не бе била толкова впечатлена от красотата и покоя на някое кътче, ала въпреки това си даваше сметка за опасностите, които се таяха в тази изолираност. Шефа го беше планирал така, убедена бе в това. Той очакваше нещо да се случи, да се разбули откровение. И когато това стане, искаше Лоз и Хан да останат скрити от света и без каквато и да е връзка с него.
Херик отиде до стаята на Хан и видя, че той още спи.
— По-добре го събуди — нареди тя на Лоз.
Той поклати глава.
— Опитвахме се.
Тя погледна Харланд, който кимна в съгласие с думите на Лоз.
— Искам го в съзнание до обяд — каза тя — дори това да означава да го полеете с вода. Ясно ли е?
— Ще направим всичко възможно — отвърна Лоз.
— Искам да го приведете в състояние да отговаря на въпросите ми — каза тя и се завъртя на пети. Харланд я последва под погледа на Лоз.
Запътиха се към най-сенчестата част на острова на изток, под едно дърво, надвиснало над реката. Херик се настани на нисък клон, който почти опираше в земята.
— Е, сега ще ми разкажеш ли за тази жена?
Той я изгледа и сви рамене.
— Тръгна си шест седмици след единадесети септември — започна Харланд. — На първи ноември, ако трябва да съм точен. Просто изчезна. Без писмо, бележка или телефонен разговор. Без никакво движение по разплащателната й сметка, без официално потвърждение, че е напуснала САЩ, без да е купувала самолетен билет на свое име. Нищо.
— Дълго време ли бяхте заедно?
— Около година. Влюбих се в нея преди около тридесет години. Тогава нищо не се получи, но се събрахме отново преди две години. Беше след онази работа на Балканите. Вероятно си чувала за това?
— Знам, че Уолтър Виго го отнесе по този случай, поне временно. Имали сте син?
— Да. Смъртта му беше много голям шок за нея. Премести се при мен в Ню Йорк, но така и не можа да свикне. Не познаваше никого там и се затвори в себе си. Аз все бях някъде по работа. Беше трудно.
— И се опита да я откриеш?
Харланд кимна.
— Тя знаеше как да изчезне без следа. Веднъж вече го беше правила, когато бяхме по-млади.
— Къде е сега?
— В Тел Авив.
— Еврейка ли е?
— Да, макар че това никога не е било особено важно за нея, ако не броим факта, че семейството на майка й в Чехословакия е било напълно унищожено по време на Холокоста. Единствено майка й беше оцеляла.
Херик се замисли за момент.
— Може би се опитва да се върне към еврейските си корени. Да си намери мястото.
— Нещо такова — отново кимна Харланд.
— Как са я открили?
— Засекли са я на „Хийтроу“, закачили са й опашка и са я проследили до Израел.
Тя си помисли, че той премълчава нещо. Или беше това, или имаше още нещо друго, което той не разбираше.
— Значи ще се опиташ да се срещнеш с нея?
— Да, тръгвам направо оттук. И без това имам работа в Дамаск.
— Трябва ли да тръгваш сега?
— Да.
— Защо?
— Защото имам работа за вършене, по дяволите!
В ранния следобед живачният стълб на емайлирания термометър в стаята й показваше 38 градуса. Нищо не помръдваше. Листата на дърветата висяха неподвижно, а птиците и насекомите отдавна не издаваха нито звук. В търсене на някакво раздвижване Херик се изкачи в една покрита вишка и се вгледа отвъд ивиците избуяла зеленина от двете страни на реката — към суровите планини на запад и изток. Харланд я забеляза и й извика, че Хан е буден. Тя се спусна бързешком по тясното стълбище и го последва в стаята на Хан.
— Как си? — попита тя, като се приближи до леглото.
— Справя се много добре — отвърна Лоз.