Тя изчака, докато я погледне отново.
— Бих искала да чуеш някои имена. Това са имена на хора, на които може да си попадал в Афганистан.
Тя започна да изброява имена от списък със заподозрени. Някои от тях си спомняше от РАПТОР, други — от горещите списъци на ФБР. Надяваше се да звучи достоверно и й се стори, че забелязва известен интерес в очите на Лоз. Хан сякаш се поколеба при едно-две от имената, но не бе в състояние да потвърди със сигурност дали се е срещал с някой от мъжете. Толкова големи пропуски в паметта биха били неприемливи при един нормален разпит, но тя отмина очевидното и го накара да изброи ключовите фигури, с който се е срещал и да ги опише. Той изброи редица имена, някои от които не си спомняше точно. След това тя отново се върна на Поета и го попита къде са се срещали за последен път.
— На юг, през първите три години. Бил съм при него няколко пъти. Беше заедно с хората от Талибан. Същите, които ни даваха налудничави заповеди. Поиска от мен да пренеса борбата на Запад, но аз казах не. След втория ми отказ загуби търпение.
— Значи се е опитал да те завербува за терорист?
Той кимна.
— Сигурно те е смятал за идеален кандидат, като се има предвид опита ти от Лондон. — Тя се запита дали не се плъзга твърде близо до истинската си цел и без да му даде време за отговор добави — Значи, след като му отказа, му помогна по друг начин — като му даде снимката и адреса на доктор Лоз?
— Да… Мислех си…
— Мислел си, че трябва да компенсираш с нещо отказа си?
— Да.
Отдели известно време на въпроси около пътуването му от Афганистан на Запад.
— Има нещо, което не разбирам — каза тя. — Защо не се върна преди нападенията през 2001? Каза, че си бил разочарован от талибаните и че си станал свидетел на твърде много кръвопролития. Амбицията да се завърнеш към медицината би трябвало да те е обзела преди това. Защо не предприе нищо? А и тези пощенски картички? Едва ли да намериш телефон и да звъннеш на доктор Лоз е било невъзможно за теб, поне не и през цялото време. — Тя беше убедена, че упражнява натиска умело, тъкмо с необходимата сила, но внезапно Хан се заоглежда из стаята с безсмислен и нефокусиран поглед.
— Достатъчно — намеси се Лоз. — Мисля, че го объркваш. Трябва да си даваме сметка за това, какво е преживял.
— Да, вероятно си прав. Ще си починем и ще продължим по-късно. — Тя изключи диктофона и напусна стаята. Харланд я последва навън, а Фойзи припомни за безплътното си до този момент присъствие, като се зае да подрежда столовете до стената и дръпна една брезентова щора върху прозореца, внезапно облян от слънчева светлина.
— Имаш ли представа какво правиш? — попита Харланд, когато стигнаха сянката на едно дърво на около петдесет метра от къщата.
— Да, така мисля… надявам се.
— Изглежда не напредваш особено много.
— Не съм и очаквала — отвърна тя.
Той забърса с опакото на ръката си струйка пот от бузата си.
— Тогава какво правим тук, по дяволите?
— Като се има предвид, че се каниш да се ометеш оттук, не смятам за нужно да ти отговарям. Тази операция е моя и смятам да я водя по най-добрия начин, който ми идва наум. — Тя замълча. — Кога тръгваш?
— Чакам знак от Фойзи, но вероятно довечера. Бих искал да помогна. Наистина.
— Можеш да ми помогнеш, като подготвиш сателитния телефон. Трябва да изпратя записа, който направих току-що, както и едно електронно писмо.
Тя отиде на масата, където бяха седели предната вечер, и натрака писмото на лаптопа си.
В пет часа слънцето започна бързо да се спуска над западната пустиня и температурата стана малко по-поносима. Монотонните крякания на жабите внезапно гръмнаха над речните брегове. Херик излезе от стаята си в двора и се натъкна на облечения в джелаба Харланд, който събираше нещата си.
— Благодаря ти за сбогуването.
— Тъкмо се канех да го направя — отвърна той и обясни, че ще се опита да хване експреса Луксор — Кайро от някаква гаричка на около шестдесет километра от острова. Ако останел за влака на следващия ден, нямало да може да се присъедини към Генералния секретар в Тел Авив в четвъртък.
— Не схващам. Как така ти разрешиха да прекараш толкова време с Лоз щом имат такава нужда от теб?
— Нямаше никаква полза от мен заради гърба ми. Не можех да пътувам, не можех да седя на бюро. Бенджамин Джайди ме свърза с Лоз и така се започна.
— Дал ти е името на Лоз просто по случайност? Не може да бъде.
— Джайди също е пациент на Лоз и знае колко е добър в работата си.
— Не знаех.
— Каквито и да са подозренията към Лоз, трябва да призная, че той е дяволски добър лекар. Сега съм, общо взето, добре, дори и след изпълнението в Кайро.