— Да — каза Хан. — Но помагахме и като медици. И двамата.
Лоз кимна утвърдително.
— Кога се случи инцидентът, при който беше ранен Сами? — попита Херик като вдигна ръка, за да спре Лоз, който понечи да отговори.
— През зимата на същата година — отвърна Хан.
— На 1993?
— Да.
— Къде те лекуваха? — попита тя Лоз.
Лоз отговори, че е бил откаран в болница, първо в Сараево, а после в Германия. Окончателно се е възстановил в Лондон.
— Коя болница в Лондон?
Обясни, че става въпрос за частна клиника.
— Името?
— Кинг Едуардс. Там ми присадиха кожа. В Сараево не се бяха справили особено добре.
— Но ти, Карим, си останал близо две години. Защо?
— Чувствах се обвързан. Не можех да разбера защо ислямът не обяви истински джихад срещу сърбите. Да изоставя тези хора, когато почти им липсваше помощ, когато нямаха сериозно въоръжение, нито нови попълнения, щеше да е равностойно на дезертиране.
Значи са те мотивирали почти същите чувства като на Поета. Двама миролюбиви мъже, превърнали се във войници заради извънредните обстоятелства в Сараево. Кажи ми къде точно се срещнахте.
— На фронта. Тогава и той като мен беше просто обикновен войник.
— На фронтовата линия северно от града ли се случи това?
— Да. — Той изглеждаше изненадан. — Всъщност на североизточната.
— Близо до мястото, където беше ранен Сами? — бързо попита тя.
— Точно там. Беше по същото време.
— По същото време?
— Не…
Лоз се изправи.
— Карим — намеси се той, — мисля, че трябва да преместя краката ти. Ако ги държиш така, ще те заболи кръстът. Вече те предупредих за това. — В тона му се долавяше нотка на назидателност.
Херик се облегна на стола си, преструвайки се, че не е забелязала намесата.
— Значи се запозна с Поета, преди да ранят Сами? — попита тя.
— Не си спомням в момента — той трепна, когато Лоз го премести.
— Май ти трябва още едно болкоуспокояващо — каза Лоз и посегна към масата.
Хан поклати глава.
— Добре съм.
Тя чакаше.
— Да, беше по това време… преди или след това… Не съм сигурен.
— Но е напълно възможно Сами да се е запознал с Поета по това време. — Тя замълча за момент и погледна Лоз. — Така ли беше?
— Да — отвърна Лоз. Изглеждаше несигурен. — Казах ти, че сме се срещали с него, но не мога да си спомня кога точно. — Той отново се изправи и се засуети около ходилата на Хан.
— Съжалявам, но така няма да стане — каза Херик. — Мисля, че бих предпочела да разговарям с Хан насаме. — Фойзи се отдели от горната табла на леглото и изпроводи Лоз от стаята.
Тя се усмихна окуражаващо на Хан.
— Сами ми разказа за храбрия начин, по който си го спасил. Трябва да призная, че това е необикновена история. Поета беше ли там? Видя ли какво стана?
Той безпомощно сви рамене.
— Да речем, че е бил — продължи тя. — На коя дата се случи това? Приблизително.
— Беше през зимата — ноември 1993. Така ми се струва.
— А не след Коледа?
— Не, категорично не.
— Просто исках да се уверя, защото търсим едни снимки, направени от английски фотограф по това време.
Хан асимилира казаното.
— Всъщност много ще ни помогнеш ако идентифицираш колкото се може повече от хората на снимката, когато най-сетне я намерим.
Хан направи гримаса.
— Съжалявам. Имаш болки.
— Да, ходилата ме болят. — Той млъкна. — Може би Сами би могъл да помогне за снимките?
— Добра идея.
Тя се върна на въпросите за зимата през 1993–1994. Водеше си бележки, като обръщаше особено голямо внимание на места, дати, описания на климатични особености и имена. Спомените на Хан, объркани и смътни, се появяваха безразборно и беше трудно да се подредят хронологически. Ужасът от онази зима избухваше в спомените му в епични проблясъци и той го преживяваше отново — бомбардировките от всички посоки, набезите на сърбите по улиците на Сараево, опасността от снайперисти, глада и студа. Той направи няколко грешки именно по отношение на този период. Тя си ги отбеляза. Чудеше се какво се бе случило в действителност и каква част от казаното е под давление на предварителни инструкции на Лоз. Усмивката не слизаше от лицето й.
Задухът ги гнетеше и при всяко премигване очите на Хан оставаха затворени за няколко секунди. Тя стана и излезе от стаята, а Лоз се върна вътре с леко пресилено изражение на загриженост.
Херик се върна при Хан в четири часа, седна и постави диктофона в обичайното му положение. Лоз го беше изправил в седнало положение и с палци и показалци притискаше краката му точно над глезените. Другите му пръсти бяха разперени настрани така, че да не докосват наранената плът под глезените. После повдигна краката, сякаш за да сравни тежестта им и внимателно ги подръпна. Придвижи се към коленете и бедрата с леки галещи движения, дръпна чаршафа нагоре и покри слабините на Хан с парче плат.