А и нападението? Изневиделица от мрака на нощта? С такава демонична сила? Защо? Мотивите за атаката все още я озадачаваха, въпреки че, след като проведе един изпълнен с уклончивости разговор с Шефа по мобилния телефон на Cap в Хартум, бе разбрала, че вероятно всичко е станало по нейна вина. Сателитният телефон, който бе оставила включен към компютъра на перваза, бе продължил по някаква причина да набира номера след всяко разпадане на връзката. По всичко изглеждаше, че американците, които вече са следели изходящите от острова комуникации, са уловили многократно повтарящия се сигнал и са го използвали за насочване на първата ракета. Това означаваше, че. ЦРУ са знаели, че Хан и Лоз са на острова, което на свой ред означаваше, че през цялото време са декодирали комуникационния трафик и в двете посоки. Също така те трябва да са били наясно, че тези сигнали се изпращат от офицер от британското разузнаване, но това съображение е било с по-малка тежест от необходимостта да бъде елиминиран Хан. А може би и Лоз. Някъде в дъното на съзнанието й мъждукаше съмнението дали станцията на ЦРУ в Джибути бе разполагала с точната информация.
Тя дремеше под лъчите на слънцето, прехвърляше всичко през ума си и се опитваше да се съсредоточи върху това, което бе останало под руините на нападението. Хан бе загинал. Лоз вероятно бе мъртъв. Обаче тя все още беше убедена, че съществува трети човек — някой, с когото и Хан, и Лоз се бяха запознали в Босна и впоследствие се бяха срещали и в Афганистан.
Тя взе мобилния си телефон и отново позвъни на Долф, който този път отговори още на първия сигнал.
— Добре дошла, Айзис — бодро заговори той още щом чу гласа й. — Божичко, на всички ни олекна като разбрахме, че си добре.
— Благодаря — отвърна му тя. — Слушай, трябва да те питам нещо. Преди две седмици спомена за някакви снимки от Босна. Идеята ти беше свързана с това, че на фронтовата линия, където са се сражавали Хан и Лоз, е имало фотограф. Аз ли си мисля така, или ти наистина каза това? Надявах се, че ще ми изпратиш някакви материали по електронната поща.
— Това е вярно, но така и не можах да се свържа с него.
— Можеш ли да го издириш и да провериш дали няма да се съгласи да изпразни архивите си в наша чест? Фотографите си кътат всичко, а той може да разполага точно с това, което ми трябва.
— Дадено.
— Имаше и една френска журналистка, която отразяваше обсадата на Сараево, май каза, че сега работела за НАТО. Ще можеш ли да се свържеш и с нея? Важно е.
— Мислех, че си свалена от това разследване.
— Аз поне не знам такова нещо.
— Да бе. Не мога да си представя, че Виго и Спелинг не са схванали картинката в пълното й великолепие. Имам предвид, че тя не представя хората, които си направиха екскурзия до пирамидите в добра светлина.
Благодаря за подкрепата. През цялото време изпълнявах нареждания на Шефа. Знаеш това.
— Нареждания на бившия шеф. Той е заличен от официалната история. Напусна в петък, въпреки че всъщност не беше длъжен да си тръгва преди тази сряда.
— Исусе!
— Но аз ще съм плътно до теб през цялото време.
— Това някак си не ме успокоява по начина, който искам.
— Наистина, Айзис. Имаш подкрепата ми, доколкото тя струва нещо. Виж, по-добре да затварям, преди да ме хванеш за още нещо. Ще поговорим утре, когато ще имам информация за фотографа и за френската журналистка.
— Благодаря ти, Долф. Ти си добър приятел.
Телефонът й иззвъня в момента, в който го затвори, и тя вдигна на Харланд, който я попита:
— Свободна ли си за Вечеря утре? Ще бъда в хотел „Браун“. Тогава ще говорим.
Тя едва успя да каже „да“, преди Харланд да й затвори.
Понеделнишката сутрин настъпи рано, придружена от повикване от Вохол крос. Спелинг искаше да я види в кабинета на Шефа най-късно в осем и тридесет.
Тя взе такси. Денят отново беше прекрасен и докато минаваха през Кенсингтън гардънс, тя почувства хладно примирение за предстоящите събития. Какво толкова, ако я изхвърлеха в немилост от Службата? Едно лято в Шотландия звучеше като примамлива перспектива, а през есента ще си намери работа и ще заживее нормален живот, без да й се налага да приема за вероятно, че всеки път като звънне по телефона, я подслушват. Нито Виго, нито Спелинг, нито някой от другите анемични бюрократи можеха да й сторят нещо и това я караше да се чувства добре.