В пролуката между разискванията и телефонните разговори на Шефа Херик звънна на мобилния телефон на Долф.
— Къде си, Долфи?
— На майната си. Пия кафе с британския военен топфотограф. Току-що се нави да прехвърли целия си архив от Босна в компютъра ми.
— Трябва да си тук. Нещата се развиват бързо.
— Да бе. Чух се с Нейтън Лайн. Слушай, май ударих джакпота с това тук. Нося ти всичко.
— Ела в офиса. Настъпиха някои промени.
— Аха, Нейтън ми каза и това.
— Май не си изненадан.
— Не съм. Не трябваше да се гъбаркат с теб. Макар че, да ти кажа честно, вчера не бих заложил на теб.
— И щеше да бъдеш прав — уволниха ме.
— Надути задници. Виж, малко съм зает тук. Защо не звъннеш на Хелен Жюнал. Тя е птичето от Сараево. Мисля, че си я бива. Всъщност имам предчувствие за нея.
Тя трябваше да набира централата на НАТО в Брюксел пет пъти, докато се свърже с пресцентъра. Някакъв колега на Жюнал й каза, че Хелен е на почивка. Като се представи за говорител на министерството на отбраната и каза, че търси Жюнал по спешност, Херик успя да измъкне номера на мобилния телефон на журналистката, която, както се оказа, си почива на остров Скиатос. Херик се опита да се свърже няколко пъти, но телефонът беше изключен.
Тя се върна в офиса на Шефа. Текман изглеждаше объркан, но след секунда скочи от стола си.
— Ела с мен.
Един придружен от моторизиран ескорт „Ягуар“ ги закара до хеликоптерната площадка Батерси, където вече ги чакаха Гътри, Барбара Маркам и заместникът й. Не бяха изминали и десет минути и хеликоптерът се приземи в Нортхолд, близо до входа на Бункера.
Докато се спускаха с асансьора, Текман пошушна на Херик:
— Знаеш ли, че така и не съм виждал тази операция.
— Не е имало нужда — отвърна тя.
— Може би, ако бях дошъл тук, щях да разбера какво те е раздразнило — засмя се той.
Когато стигнаха Бункера, Текман прекрачи прага на главната зала и кимна на хората, които познаваше. Нейтън Лайн стана от бюрото си и се приближи към Херик.
— Е, Айзис? Гледам, Виго го няма. Гледам, че Ричард Спелинг се върти като листо, понесено от вятъра. И ето те и теб — тук заедно с големите клечки на британската разузнавателна общност. Какви ги кроиш?
— Нищо особено.
Той се ухили.
— Просто в случай че ти е кофти за Уолтър…
— Не ми е.
— Той знаеше, че си на оня остров с двамата мъже. Комуникационният ти трафик не остави никакво съмнение за това.
— Ти знаеше ли, Нейтън?
— Не, разбира се. Нямах никаква представа къде си. Дори и Анди Долф не пожела да ми каже. Важното е, че си добре. И акциите ти се вдигнаха. Всичко се подреди добре за теб.
— Но загубихме един от заподозрените. Това не беше просто някой си заподозрян. Наистина беше много важен. А и нямаме много време. — Тя забеляза, че Шефа се беше настанил пред един от големите екрани. — Ела и му разкажи всичко. През следващите няколко дни той ще има нужда от теб.
Шефа се ръкува с него, без да става от мястото си.
— Чувал съм за вас. Предполагам, че заслугата за изпращането на Айзис в Албания е ваша, господин Лайн. Това беше много добро решение. Сега ми обяснете какво точно гледам.
Лайн придърпа един стол и обясни за мониторите, на които следяха останалите девет заподозрени. Повечето монитори предаваха на живо от вътрешността и околностите на апартаментите им. Мароканецът Рамзи Заман тъкмо пресичаше зрителното поле на камерата, докато си приготвяше нещо за ядене в малката си кухничка в Тулуза. Нервакът Ласене Хадая от Алжир си седеше на кушетката и безцелно подхвърляше в ръка една топка. Виждаше се как Хади Дахак, един ситен йеменец с крив нос, спори с двама мъже над разгърнат вестник в Будапеща. Лайн им каза, че те говорели единствено за футбол. Той им пусна част от наскоро заснет филм, на който се виждаше как сирийският заподозрян Хафиз ал Бакр се разхожда в парка заедно с един от съучастниците си. Същата история се повтаряше и със саудитците в Рим и Сараево, с пакистанеца в Брадфорд и с египтянина в Стокхолм — всички прахосваха безцелно времето си. Ежедневието си течеше безметежно, без чувство за нещо предстоящо, без следа за подготовка. Лайн започна да обяснява на Шефа за проучванията за миналото на заподозрените, но за Херик беше ясно, че Текман губи интерес. Внезапно Шефа стана и се втурна нагоре по стълбите към стъклената кутийка, където разговаряха Спелинг, Джим Колинс и полковник Плум. След няколко минути той нареди целия личен състав да се събере в подножието на стълбището.