— Не се притеснявай — каза тя и леко го докосваше по ръката, когато таксито спря пред хотел „Браун“. — Няма да те тормозя. Не съм такава.
— Не съм разтревожен, а просто изумен, че се случи. Нещо повече, развълнуван съм и благодарен, че се възползва от старите ми кокали.
— Благодарен не е подходяща дума, когато говорим за секс.
Те само се усмихнаха един на друг, но когато той протегна ръка към дръжката на вратата, тя забеляза замрежения, объркан поглед в очите му. Сграбчи ръката му и веднага съжали, че го е направила, защото това я накара да изглежда като просяк, а всъщност само беше загрижена за него.
— Добре ли си?
— Да, разбира се, че съм добре — отвърна той леко раздразнен, след което отвори вратата и излезе.
Тази раздяла не беше много приятна и й се искаше да може да върне събитията обратно.
До 11.00 вечерта Долф и Херик вече се бяха върнали във Вохол крос, но едва към един след полунощ разбраха, че Джамил Рахи е напуснал апартамента си със сак на рамо и е вървял пеша до края на уличката, за да вземе автобус. Беше включен механизъм от Темз хаус, с който Джамил можеше да бъде проследен. Автобусът го закара до центъра на Бристъл, където той се размотаваше от магазин на магазин и си купуваше странни неща — чифт чорапи, пакет сапуни и тетрадка за писане. Най-накрая влезе в интернет магазин, разгледа набързо и си купи клетъчен телефон. Телефонът беше в кутия и всички бяха сигурни, че няма да може да го използва веднага, тъй като се нуждаеше от известно време, за да се зареди. Рахи реши да убие малко време в парка, отби се за малко в библиотеката и разгледа програмата на кината. Общото мнение беше, че той е измислил предварително план, с който да е сигурен, че няма да бъде проследен. Няколко пъти мина покрай ескалатора в търговския център през един подлез и една пътечка, които му даваха възможност да наблюдава хората наоколо. Мнението на полицията беше, че това е начин да осъществи операция, наречена каскадно наблюдение. Но Рахи толкова бавно се движеше през центъра на града, че скоро беше необходимо да се приложат традиционните методи.
Херик забеляза, че времето минава. Въпреки че нападението на панарабската библиотека беше отложено за шест следобед, тя трябваше да тръгне от Вохол крос към пет и петнайсет, а сега беше три и половина. Отиде при Долф и за пети път се опитаха да намерят Хелен Жюнал. Сега отговори още на първото позвъняване и им съобщи, че лаптопът й е с нея и ще може да си провери пощата. Бяха й пратили снимките от Босна.
Десет минути по-късно им се обади. Долф я включи на микрофон.
— Снимките са etonnant — как се казва на английски? Изключителни. Цялата група е тук.
— Коя цяла група? Помниш ли имената?
— Този, който е в профил е Хасан, моят приятел. Виждате Якуб и Сами, нали?
— Това е Юсеф Рахи — каза Херик на Долф.
— Кого друг разпознаваш? — попита нетърпеливо той.
— Лари.
— Лари? Лари кой?
— Мъжът в далечината. Той е американец приел исляма. J’oublie son nomme islamique, mais Les Feres — Братята го наричат Лари.
— Значи тази група се нарича Братята, така ли? — попита Долф.
— Да.
— Точно така, високият мъж до дървото. Мислихме, че той е алжирец също като Якуб. Може ли да се представя за негов брат?
— Не ви разбирам.
— Той преструва ли се на брата на Якуб?
— Не! Той не му е брат! Но също е алжирец.
— Как се казва?
Тя се позамисли малко.
— Рафик… не, Расим. Точно така, казва се Расим.
Долф надраска набързо бележка на Херик.
— Има ли друго име?
— Не.
— Разпознаваш ли някой друг?
— Това са единствените имена, които си спомням. Разпознавам и други, но не ги познавах толкова добре. Не знам имената им.
Долф подаде бележката на Херик: „Те всички са присъствали на размяната.“
Тя смени темата и каза, че тя или някой друг ще звънне тази вечер и помоли Жюнал да остави телефона си включен. Добави също така, че от щабквартирата на НАТО ще узнаят за съдействието й по този случай, а това беше начин да подскаже на Жюнал, че не трябва да показва на никой снимките, нито да говори за тях.
— Някой трябва да отиде при Жюнал — каза тя. — Трябва да разберем всичко, за което се сеща тя за Братята.
— По дяволите, колко много имена има — каза Долф.