— Вие самата изглеждате много уморена. — Лекарят докосна рамото на Херик. — Ако сте присъствали на стрелбата, самата вие сте в шок.
Тя кимна отрицателно и промърмори, че ще е по-добре да се връща на работа. Излезе през главния вход и се отправи към двора. Когато стигна улицата, видя една възрастна двойка да излиза от такси. Несъмнено това бяха родителите на Долф. Мъжът беше около шейсетте и имаше същата тежка походка като Долф, а жената имаше неговия разтревожен поглед. Изглеждаха скромни хора и като че ли се чувстваха неудобно от тревогата си. Херик се обърна да каже нещо, но някак не можа да намери подходящи думи. Спря, усети че има нужда да седне и да се съвземе, може би и да хапне нещо. Отсреща имаше кафене „Трите пера“, украсено с висящи кошници с петунии. Тя влезе в почти празния бар, където барманът и няколко клиента се бяха втренчили в новините на Канал 4. Даваха репортаж от престрелките в панарабската книжарница: навън беше опъната полицейска лента, в сградата влизаха съдебни лица, а цивилни полицаи излизаха с някакви кутии в ръка.
Херик си поръча двойно уиски и пай от месо от витрината, макар че той не изглеждаше много апетитно. Тя седна на едно от високите столчета на бара и се опита да се вземе в ръце, като се концентрира върху кълбото притеснение, което усещаше върху диафрагмата си.
Докато й сервираха пая в пластмасова чиния, тя чу глас отляво. Уолтър Виго се беше подпрял на бара.
— Лоша работа, Айзис. Те добре ли са? — Усмивката му не издаваше съчувствие, а по-скоро злоба.
Тя се обърна и му хвърли бърз поглед.
— Не, те се чувстват страшно добре, а не просто добре. Джо Лапинг е на косъм.
— А ти какво, по дяволите, правиш тук? — Тя отчупи парче от пая си. Виго презираше мъката й.
— Бях се притеснил за тях и те видях да пресичаш улицата.
— Сигурно е така — каза тя престорено. — Какво всъщност искаш?
— Да поговорим насаме.
— Трябва да се връщам в офиса след няколко минути.
— Не може да се отлага.
— Тогава говори сега.
Той изчака бармана да си тръгне.
— Искам да знам какво намери в книжарницата.
— Ако съм намерила нещо, то изобщо не е твоя работа.
— Трябва да знам — Виго присви устни. — Може от това нещо да зависи животът на много хора.
Тя нищо не каза, продължи да яде пая си и забеляза, че пулсирането в лявата й ръка се бе превърнало в болка.
— Важно е да знам. Мисля, че е имало важни неща от Бристъл.
— Тогава отиди в Бристъл.
— Виж, Херик. Това са моите хора Джамил и Юсеф Рахи. Те са ми връзките. Къде ще се озовем без тяхна помощ?
Това я изуми.
— Ами като за начало, трима от моите приятели нямаше да са в болница. Вие бяхте направени на глупаци. Никой няма да го погледне по друг начин.
— Не ме интересува какво мислят другите за това. В книжарницата има съществени доказателства, които само аз мога да оценя.
Тя бе развълнувана от тъжната нотка в гласа му и ако не се чувстваше толкова странно, щеше да се замисли повече.
— Уолтър, забравяш, че ти не си в играта. Не мога да говоря за нищо от случилото се — и посочи телевизора.
— Мислиш ли, че щях да си правя труда да идвам тук и да говоря с теб, ако не беше важно?
Херик вдигна рамене.
— Наистина не мога да разбера интереса ти.
— Имам връзка с хора, които се нуждаят от тази информация и могат да извлекат по-голяма полза от нея, отколкото ти. Имаш възможността да спасиш хора.
— Кои?
Той поклати глава.
Тя извади телефона си и натисна копчето за набиране на офиса.
— Какво правиш? — сопна се той.
— Ако искаш достъп до информацията, с която разполагам, трябва да говориш с Шефа. Може веднага да говориш с него.
Без да каже и дума, Виго се отправи към вратата. Херик светкавично слезе от стола си и се втурна към прозореца. Виго профуча с новия си „Ягуар“. Тя вдигна телефона до ухото си и тъкмо се канеше да заговори на помощника на Шефа, но той я прекъсна:
— Имаме нужда от теб тук. Моля те, върни се незабавно.
Херик показа телефона, портфейла и американския паспорт на Колин Гътри, контрольор на МИ-5 и МИ-6. Той леко подсвирна.