— Не, не. Опитвам се да разбера какво искате.
— Твърдят, имало седем терористи и още един, който избягал, след като наръгал македонски войник.
— Да, така е. Аз бях. Намушках го и взех оръжието му.
— Погледнете тези снимки, г-н Хан. — Капитан Немим със замах разгърна един вестник и му показа фотография, заснета в моргата в Скопие. Седем трупа, наредени в редица, а в краката им автоматични оръжия, пистолети и гранатомети. Хан позна телата — кюрдското трио, пакистанците и останалите, наредени като трофеи, а убийците им застанали зад тях.
— Те не носеха тези оръжия — каза той.
— Знаем това — отвърна Немим. — Това оръжия, които македонските сили за сигурност използват. Но вие отново не ме разбира. Аз не глупав човек, г-н Хан. Разбирате? Кой е господина от Палестина, моля?
Хан се втренчи в снимката.
— Няма го тук. Сигурно са го оставили на хълма. Може и да не са го открили.
— Но казвате, че седем мъже били убити. Тук има седем тела, а къде г-н Ясур?
— Чакайте — Хан още веднъж преброи на ум членовете на групата.
— Може бил е дух. Може този Ясур хвръкнал. — Немим изглеждаше доволен от сарказма си. Той погледна към младшия офицер, който беше влязъл в стаята, сякаш му казваше: „Така се правят тези работи, гледай майстора в действие, гледай как се стига далече.“
— Войникът, когото раних, знаеше, че сме избягали двама души. Би трябвало да е докладвал това на старшия си офицер. В нашата група бяхме деветима.
— Не, това те казват. Македонците обичат да се надуват с такива убийства, така че защо лъже? Те казва седем човека убити и един избягал. Това си ти. Няма друг човек.
— Но те видяха другия човек…
Немим поклати глава.
— Не е имало друг мъж.
Последва бърза размяна на реплики с младшия офицер, по време на която очите на Немим и за миг не се откъснаха от Хан. След това другият офицер излезе и Немим доволно скръсти ръце на масата.
— Вие знаете, че в групата нямаше терористи — каза Хан. — Сам казахте, че това са оръжия на македонците. Защо ме държите тук?
— Трябва да разберем кой сте. Говорих с г-н Вайгелис. — Той кимна няколко пъти, за да покаже, че това е само един от многото козове, които крие. — Г-н Вайгелис казва, че сте боец. Той видял ви да напада силите за сигурност с автомат, а после вие наранили негови хора с глава и ръка, ей така… — Той замахна назад с лакът и нанесе въображаем удар с глава. — Той казва, вие професионален муджахидин. И вие казва на него, че муджахидин. Вие казва това на г-н Вайгелис.
— Затова той дава вас на г-н Бериша, а г-н Бериша дава вас на мен. Те са добри мъже.
Хан оклюма и увеси рамене изтощен и отчаян.
— Добри мъже? — каза той. — Какво карат на брега, фъстъци и кока-кола? Това ли са добрите мъже във вашата страна, капитан Немим? Не, те са наркотрафиканти. Ако това са добрите албанци, то жалко за страната ви!
Немим се наведе и го зашлеви по двете бузи с опакото на ръката си.
— Кой си ти?! — изкрещя той. — Какво правиш тук в нашата страна?
В устата на Хан се разнесе прогнил вкус. Отначало той го възприе като физическа проява на страха си, но след това осъзна, че плесникът по лявата му буза сигурно е спукал абсцес. Не бе мил зъбите си както трябва повече от месец и знаеше, че венецът му е подут. В Афганистан редовно бе развивал такива инфекции, пукаше абсцесите си сам и се лекуваше, като често изплакваше уста със солена вода. Предполагаше, че така и не е успял да почисти бактериите и с времето те са причинили нов абсцес. Бликналата в устата му гнилоч бе нещо съвсем различно и той се отврати — от вкуса, а като се замисли, и от зловонието, което се надигна от всяка част на тялото му и сякаш изпълни стаята.
— Ще ви разкажа за себе си, капитане, но първо да се измия. Трябва да се измия, сър! Можете да ме удряте колкото си искате, но ще говоря по-добре, ако ми позволите да го направя. Моята религия ми повелява да се измия, преди да се помоля довечера.
Капитанът обмисли чутото няколко секунди, след това нареди нещо на полицая пред вратата. Заведоха Хан до малка нащърбена мивка в задната част на сградата, под която имаше голям съд с вода. Той взе сапуна и за десет минути изми цялото си тяло. Изплакна устата си още веднъж и се подсуши с края на ризата си.
Седна срещу Немим с твърдото намерение да внесе нотка здрав разум в разпита.
— Казах на Вайгелис, че съм муджахидински боец, защото исках да ме приеме — започна той. — Исках да избягам и се нуждаех от помощта му, затова извиках на глас първото, което ми хрумна. Причината, поради която нараних хората му, бе, че трима от тях се опитаха да ме насилят. Знаете какво имам предвид. Всеки мъж с чест би направил същото.