— Преди това откъде идва?
— България, Турция, Иран.
— С всички тези мъже?
— Не, събрахме се в Турция. След това влязохме в България с камион, но там многократно ни мамиха. Един човек обеща да ни прехвърли в Гърция с лодка, но открадна парите ни. Нямаше никаква лодка.
— Казвате, че сте Карим Хан, не Ясур… — капитанът провери бележките и картата за самоличност пред себе си. — Не Ясур ал — Яхез. Или Ясур Фейсал или Ясур Бахажи. Човекът с много имена. Ти не си той.
— Не, аз съм Карим Хан.
— Как мога да вярвам това?
— Защото е истина. Погледнете снимката му. По-млад е от мен и е различен. Погледнете го, косата на Ясур е къдрава. Моята коса е права. — Той се попипа по мократа глава.
Немим сви рамене и заразглежда снимката в паспорта на Хан.
— Защо ти не черен като човек от Пакистан? Ти си като арабски човек, мисля. Ти си палестински терорист, не? Ти си мистър Ясур? — Той вдигна една-две страници от паспорта и ги проучи на светлината на крушката над тях, около която се виеше рояк малки черни мухи. Той сбърчи чело, сложи паспорта на масата и започна да стърже по страницата, на която бяха личните данни на Хан и снимката му.
— Този паспорт е променен… тук. — Той протегна паспорта така, че да се вижда мястото, където датата, на която изтичаше паспортът, бе променена. — И тук, хартията. Къде е хартията? Защо тук няма хартия?
Страницата беше разцепена с бръснач. Човекът в Кета, който го беше направил, бе предположил, че входната виза от Афганистан и последните цифри от 1996 са напълно достатъчни, за да го вкарат в затвора. Същият човек бе сменил и датата, доста умело, както смяташе Хан. Трябваше да признае обаче, че паспортът почти не бе проверяван. Беше преминал от Пакистан в Иран през планинската верига на Сиан, без да го спират гранични патрули, а митничарят на турската граница дори не си бе направил труда да погледне нещо друго освен двадесетдоларовата банкнота, сдиплена върху снимката в паспорта.
Немим отново разлисти паспорта и стигна до страница, върху която имаше английска виза.
— Значи ти ходил в Лондон сити през деветдесет и първа?
— Да, това е втората ми виза. Следвах за лекар. Преди това учех в гимназия в Лондон.
Полицаят го изгледа скептично. Хан изпита странното чувство, че миналото му е просто сън. Всичко преди Афганистан и Босна бе сякаш фантазия, предпазваща го от нещата, които бе извършил и видял. Немим говореше нещо, но той не го чу добре и го помоли да повтори.
— Английската виза има дата. Това прави тринадесет години от издаване на паспорт — каза той. Никой паспорт не може толкова стар. Този паспорт мъртъв.
Той затвори паспорта и с широк жест събра документите на Ясур и тефтера си от бюрото.
— Ние разбираме теб. Ние знаем кой си. Ти си международен терорист. — Капитанът се изправи рязко и измарширува от стаята.
Два часа по-късно разтърсване събуди Хан. Той видя хляба, сиренето и водата, които бяха оставили пред него, преди да го събудят. Той сграбчи храната, но успя да хапне само малко, преди да го изведат. Пред полицейския участък чакаше голяма тълпа, а в средата имаше телевизионен екип. Хан стоеше под ослепителния блясък на прожекторите и се чувстваше смален и разголен. Немим се наслаждаваше на момента, въпреки че не бе сигурен как да представи пленника си: като герой, оцелял от македонската бруталност, или като опасен терорист. Посвоему той остави възможност за двете.
Минутите слава изтекоха, но вместо да върнат Хан в полицейския участък, го натовариха на една камионетка и го откараха в нощта.
9
В седем сутринта Херик заедно с багажа си пристигна в златната си клетка — френски прозорци, здравец, старинни фенери — недалеч от американското посолство на Кросвенър скуеър. Вратата й отвори американец, препасан с автоматичен пистолет. Той й обясни с леко извинителен тон, че къщата е част от посолството и че тя се намира на американска земя. Заведе я в една стая, където двама души стояха и слушаха Уолтър Виго, който се бе настанил във въртящ се кожен стол с чаша кафе в ръка и „Уолстрийт джърнъл“, разгънат като салфетка в скута му. Виго бе в стихията си — причинно-следствени връзки на „специалните взаимоотношения“.
— А — възкликна той и бутна вестника на пода. — Ето го мозъкът, отговорен за РАПТОР. — Той я представи на двамата мъже. — Това са Джим Колинс и Нейтън Лайн от управление Разузнаване на ЦРУ. И двамата господа работеха за управление Операции и имат практически опит на терен, така че познават добре евентуалните проблеми и капани, които могат да възникнат в толкова сложна и широкомащабна операция като тази. Джим е един от хората, които отговарят за нещата в Нортхолд, Нейтън ще води вашия екип. — Той замълча, колкото да даде възможност на американците да измърморят по едно „здравейте“ и да разменят твърди ръкостискания.