Беше нещо типично за Джайди да прекрати разговора, без да уточни какъв точно е трудният период, в който навлиза докторът и как той може да помогне. Ала Харланд бе чувал за Лоз и искрено се надяваше, че след процесията от специалисти по гръбначния стълб, невролози и ортопеди той ще успее да направи нещо за него.
Стигна до Пето авеню и сви надясно срещу Емпайър Стейт Билдинг. Сега слънцето напичаше в гърба му и от усилието да ходи като клоун започна обилно да се поти — нещо, което Харланд, преди толкова елегантен и стегнат, силно мразеше. Той поспря и погледна нагоре към сградата, която се бе забила в бисерното, почти бяло небе над Манхатън, и си спомни строфи, които му бе цитирал Джайди. „Тази гатанка от стомана и камък е едновременно идеалната мишена и идеалната демонстрация на ненасилие, на братство между расите. Величествена и надменна мишена, която боде небесата и посреща унищожителните самолети на половината път.“
Джайди се любуваше на града от апартамента си в кулата на ООН, когато му бе казал: „Това е написано през четиридесет и осма от Е. Б. Уайт за сградата, в която сме в момента. Една-единствена ескадра, не по-голяма от ято гъски може много бързо да сложи край на тази островна фантазия. Истинският професионалист трябва да е далновиден, не мислиш ли Харланд? Трябва да разбира нещата дори и да не знае откъде идват те. Смутни времена, Харланд. Смутни времена.“
Харланд стигна входа, където опашката от неустрашими американци се точеше около ъгъла на Тридесет и четвърта улица, премина през охраната и взе асансьора до шестдесет и четвъртия етаж. Бе благодарен за прохладата и като излезе от асансьора, спря да почине, попи лицето и врата си и съжали за уискито, което бе усилило потенето му и неприятната миризма. Огледа се. Коридорът бе доста тих, ако не се броят пъхтенето и воят на асансьорите, които се издигаха и се гмуркаха по протежение на повече от хиляда и двеста метровата височина на Емпайър Стейт. Една врата се отвори, някакъв човек с ръкавели надзърна навън и многозначително огледа Харланд, преди да се прибере. Друг мъж в далечния край на коридора, в костюм и вратовръзка също прояви силен интерес към него. Харланд извика въпроса си как да намери кабинета на доктор Лоз.
— Четвъртата врата вдясно — отвърна мъжът и се върна към вестника си. Като се тътреше покрай стената, Харланд подмина трети мъж, който седеше току зад една отворена врата. Този беше въоръжен и не си правеше труда да го крие.
Харланд бутна врата, надписът на която гласеше „Д-р Сами Лоз ДО ФААО“, и видя слаб мъж в закопчана до врата престилка в опушено синьо, който седеше зад секретарско бюро. Мъжът пристъпи, за да го поздрави.
— Вие трябва да сте Робърт Харланд. Извинете, сега съм сам — изпратих помощника ми да се погрижи за клиниката в болницата довечера. — Мъжът остана неподвижен за момент и очите му пробягаха по Харланд. — Да, наистина много ви боли. — Лоз беше в средата на тридесетте, с високо чело, чуплива, добре пригладена коса, тънък, леко орлов нос и плътни устни, които лесно се разливаха в усмивка. Харланд предположи, че е иранец или арменец, въпреки че говореше с безупречен английски акцент. В гласа му звучеше загриженост, а очите му меко и приятелски се взираха в очите на Харланд. — Да, ще трябва незабавно да направим нещо по този въпрос. Елате — каза той и махна към една стая. — Влезте тук и се пригответе.
Харланд се настани на едно повдигнато легло. Гадеше му се от болка. Лоз се зае да снема медицинската история, но като видя, че Харланд няма сили да се концентрира, му помогна да свали панталоните и ризата си и го помоли да застане с лице към стената. След като прегледа гърба му за около минута-две, Лоз се премести отпред и втренчи поглед на около пет сантиметра вдясно от него. Харланд предположи, че сигурно така го вижда в цял ръст. Лоз положи едната си ръка на гръдната кост на Харланд, а другата в средата на гърба му и упражни лек натиск за около пет минути. Ръцете му се впуснаха по торса на Харланд, като леко поспираха в горната част и в средата на гърдите му, на врата му, на гръбнака и в горния край на таза му. Приличаше на човек, който чете брайлово писмо и намира смисъл във всяка издатинка и ямичка. Един-два пъти той спря и повтори движенията, като да се увери, че е разбрал правилно. После ръцете му останаха неподвижни върху резките и белезите по разкривеното тяло на Харланд и се взря в лицето му в търсене на потвърждение на подозрението си.