Напусна кабинета след около половин час. Върна се в апартамента си в Бруклин Хейтс, поръча си китайска храна и се настани с книга за Исак Нютон в ръце.
„Севастопол“ не бе просто модерен ресторант. Едни и същи писатели, политици, хора от филмовата индустрия и финансовия бизнес се разполагаха на едни и същи, точно определени маси в продължение на десетилетия. Ресторантът бе над модата. Харланд бе идвал тук два пъти с Ева, която бе останала очарована от мястото и шумния му собственик, украинец на име Лимошенко, галеник от гангстерските банди в центъра на града.
Харланд мина покрай масите отвън, насили се да изтласка Ева от ума си и попита за мистър Кийн. Масата, към която го насочиха, бе притулена от бара и от една жена, която жестикулираше преднамерено, по начин, предназначен за публична консумация. Лоз бе седнал със скръстени на масата ръце и я гледаше с непоколебима привидна учтивост. Той се изправи и поздрави Харланд, но не представи жената, която си тръгна доста обидена.
— Радвам се да ви видя — каза той. — Изглеждате друг човек.
— Благодарение на вас. Още съм доста слаб, но се чувствам много по-добре. Вижте, наричайте ме Робърт или Боби, моля ви!
— Знаете ли, предпочитам Харланд. Това е хубаво име. — Настаниха се на масата. — Хубаво, надеждно име. — Той се приближи. — Боя се, че се наложи да дойдем тук, защото ФБР не могат да си запазят маса и още хиляда години.
— Хората в коридора от ФБР ли бяха?
— Да, отвън са, откакто пристигна първата картичка. Разгледахте ли картичките, като си тръгнах?
— Картичките на Емпайър Стейт? Разбира се, че не.
— Интересно, таен агент с принципи.
— Не съм таен агент, доктор Лоз. Правя проучвания за ООН. По-голямата част от времето ми е посветена на въпроси за опазване чистотата на водите. Нищо вълнуващо.
— Джайди ми каза, че е трябвало да пътувате до Близкия изток, за да преговаряте с Хамаз. Нима това просто е проучване?
Харланд не обърна внимание на забележката.
— Джайди бе доста уклончив по отношение на вас, докторе. Каза, че се сблъсквате с някакви проблеми. Ще ви помогна, стига да мога.
Лоз се усмихна смутено.
— Виждате ли ги отвън? Черният микробус до пощенската кутия надолу по улицата? Познавам този микробус като свой собствен. ФБР. Следят ме навсякъде. Наистина вгорчават живота ми и смятам, че е много вероятно да ме арестуват. Говорих с един мой пациент — адвокат, който ме посъветва да съм напълно открит във всичко, което върша, но по открит няма накъде. Аз водя много простичък и ясен живот. Явно не е по силите ми да се противопоставя на този тормоз. Америка вече не е земята на свободата, мистър Харланд. Хора с мюсюлмански корени, какъвто съм аз, могат да изчезнат в затворите и вече никой да не чуе за тях.
— Струва ми се, че ще са им необходими неоспорими основания, за да арестуват човек като вас. Имате много връзки.
— О, повярвайте ми, това не е така. Колко невинни хора задържаха, без да им повдигнат обвинения и без съд? Тук, в Съединените щати, изчезват хора, сякаш това е някаква полицейска държава от Латинска Америка. Обичам тази страна повече от всяка друга на света. Вярвам в нея. Затова станах гражданин на САЩ. Понякога си мисля, че затова съм бил роден: да бъда американец и да работя в Емпайър Стейт Билдинг. — За секунда в очите му припламнаха болка и негодувание. Келнерът, който се навърташе наоколо, за да вземе поръчката им, би отбой.
— Кога започна това? — попита Харланд.
— В края на миналата година, когато пристигна първата картичка. Предполагам, че на някой пощаджия с набито око му се е сторило странно картичка с Емпайър Стейт да бъде изпращана до Емпайър Стейт с чуждестранно клеймо. Прочели са моето име, видели са подписа „Карим Хан“ и са си измислили заговор. Знае ли някой какво мислят вече.
— Кой е Карим Хан?
— Един приятел.
— Какво пишеше на картичката?
— По същество всяка картичка описваше напредването на Карим от Пакистан на Запад. Първата бе изпратена от Пакистан, следващите три от Масхад, това е град в Иран, още една от Техеран, една от Диарбекир в Турция и последната, която пристигна, е от Албания.
— Но защо картички със снимки на сградата? Наистина изглежда странно. Това има ли някакво значение?
— Не, просто имах тесте картички със сградата. Имам ги откакто посетих Ню Йорк за пръв път през осемдесетте. Когато Карим тръгваше за Афганистан, му ги адресирах и му ги дадох. Знаех, че може да сменям жилището си, но никога няма да преместя кабинета си.