Лоз се изправи, скръсти ръце зад врата си и продължи.
— Беше закрепил няколко ръчни гранати под качулката на якето си и бе свързал детонаторните им халки така, че щом дръпне гранатите, те да се извадят. Ръцете му бяха вдигнати, ето така, и можеше да се пресегне зад врата си. Щом ние стигнахме окопа, той се шмугна зад ескорта си, извади две гранати и ги хвърли към сърбите. Хвърляше топката за крикет на сто и петдесет метра с точност, сякаш пуска монета в чаша вода. Хвърли още две гранати. Нашите вече стреляха, за да му осигурят прикритие. Сърбите не можеха да се прицелят добре, защото техните хора бяха пред Карим и им пречеха. Беше напъхал още гранати по джобовете си и два пистолета, запасани в колана и скрити под якето му. Разправи се със сръбския ескорт, а след това превзе голите скали сам — самичък. Бог знае колко човека уби през тези няколко минути, но това със сигурност беше най-смелата постъпка, която бяхме виждали. Нещата не спряха дотук. Носи ме на гръб, докато не намери кой да ми помогне и остана с мен, за да се убеди, че ще прескоча трапа.
По време на разказа, част от лустрото падна от маниерите на Лоз и Харланд усети, че докторът съжалява за разпалеността си. Лоз заби поглед в обувките си и се засмя на себе си.
Харланд замълча.
— Знаеш ли, Карим бе мекушав. Той обичаше безгрижния живот в Лондон, la dolche vita — жените, клубовете, алкохола, ресторантите. В Босна не издържаше на студа, на недоспиването и на глада. Ала вместо да пропълзи с подвита опашка обратно в Лондон, той се превърна в истински войник, в един от най-добрите защитници на Сараево.
— Кога го видя за последен път?
— През 1997, в Лондон.
— Значи вече си бил в Ню Йорк и си отворил кабинета си в Емпайър Стейт?
— Да.
— Но по това време не си имал квалификация по остеопатия.
— Не, наех помещенията още по време на обучението си.
— Скъпичко.
— Мистър Харланд, това исках. Бях богат млад мъж. Такъв беше и Карим. За мен това не представляваше проблем, разбираш ли? — Той замълча. — Е, чу ли достатъчно за нас с Карим?
Харланд поклати глава.
— Нямам намерение да те придружавам в бягството ти, докторе. Ще се срещнеш с ФБР и ще им разкажеш това, което разказа на мен. Без да криеш нищо. Обясни им честно кой е Карим.
— Ще ме вкарат в затвора.
— Няма да могат. Олинс ще дойде тук, ще говорите, после ще си тръгне.
Разговорът в кабинета на Харланд продължи до зазоряване. Олинс бе настоял Харланд да излезе, така че той ги бе оставил сами и си бе намерил къде да се опъне. В шест часа го събуди бомбето на доста износената бота на Олинс. Трябваше да му помогнат, за да се изправи.
— Твърде си стар за тези простотии, Харланд — каза Олинс без следа от съчувствие на лицето. — Да си беше продължил с водните спортове в Дубай.
— Водни запаси, Франк. Питейна вода за хора, които няма какво да пият.
— Знаеш ли какво, Харланд? Дрънканиците за гърба ти не хващат дикиш при мен. Това, че не можем да спипаме твоето приятелче, не означава, че ще се откажем.
— Но нали получихте част от това, което искахте?
— Нищо подобно.
— Все пак трябва да се съгласиш, че получихте свободен достъп до човек под попечителството на ООН.
Олинс го изгледа от упор.
— Искам да знам едно нещо. Какво ще правите ти и Генералният секретар, ако се окаже, че този човек е терорист, за какъвто го смятаме ние. Как ще извъртят това твоите приятелчета в пресслужбата? „Джайди предоставя на терорист убежище в ООН.“ Не си въобразявай, че Джайди ще те подкрепи и тогава. Ще те изхвърли, Харланд. Къде ще се денеш тогава, човек с болен гръб и познания за водата? А?
— Ще извикам някой да ви придружи до изхода, специален агент — отговори му Харланд.
Харланд се върна в кабинета си и завари Лоз да зяпа отнесено Ийст ривър.
— Какво искаш да направя, Харланд? — попита той.
— Какво каза на Олинс?
— Всичко, което казах на теб.
— Добре, това би трябвало да го накара да мирува известно време. Бюфетът ще отвори скоро. Иди да закусиш, а аз ще помисля и ще завъртя няколко телефона.
След като Лоз излезе, Харланд получи две телефонни обаждания бързо едно след друго. Първото бе от един от помощниците на Генералния секретар, който придружаваше Джайди в Кайро и се обаждаше, за да се осведоми за ситуацията. Второто бе от един от няколкото офицера на МИ-6, които бяха прикрепени към британската мисия в ООН. Казваше се Чарли Колсън. Колсън бе чул някак си за настоящото положение и сега се опитваше да внуши на Харланд, че е крайно необходимо да разкара Лоз от сградата на ООН колкото се може по-бързо.