— В общи линии съм съгласен с теб, но… — Текман се приведе над масата и понижи глас. — Смятам, че той може да ни отведе до нещо много важно и искам да му позволиш да те вземе със себе си. Дори няма нужда да ни казваш каквото и да е. Трябва само да знаеш, че постоянно сме с теб.
— Щом сте убедени, че той крие нещо, защо не работите съвместно с ФБР? Предоставяте си разузнавателна информация за подобни неща. Защо не и сега?
— Той не крие нищо, той има нещо за споделяне. Сигурен съм, че ФБР не правят разлика. — Шефа поклати обезпокоено глава. — Всичко стана ужасно сложно, нали? Имам предвид това, което вършим. Сега, кажи как си?
Колсън стана от масата и отиде да се присъедини към телохранителя на Текман.
— Няма много за казване — отвърна Харланд.
— Някакви вести от нея? Чух, че нещата между вас не са били леки.
Харланд не обичаше да говори за Ева, защото му беше почти невъзможно да изрече свързано изречение за изчезването й, още повече пред Текман, който беше осведомен за работата й за британското разузнаване и знаеше историята им. Харланд бе в Азербайджан за няколко дни. При завръщането си откри, че Ева е изнесла някои свои вещи и беше напуснала работата си на Уолстрийт, където се бе занимавала с инвестиции в Източна Европа. Без да остави бележка, без да позвъни, без следа от движение по общата им сметка и по кредитните й карти. Бе отишъл в Карлсбад, Чехия, да я търси. Никаква следа. Просторният апартамент, в който бе живяла с майка си, бе преотдаден и не бе оставен адрес за препращане на кореспонденцията. Ева Рат бе изчезнала отново. Не, нещата далече не бяха лесни.
— Боби, за нас ще е удоволствие да ти помогнем. Ако смяташ, че има нещо, което бихме могли да направим, знаеш, че само трябва да кажеш.
— Благодаря!
— Смяташ, че е жива?
— Да. — Защо да не каже на някого, помисли си той. Защо да не признае какво мисли наистина, вместо да продължава с тази шибана тайнственост? — Смятам… Смятам, че тя просто е решила, че нещата между нас няма да потръгнат, и вместо болезнените обяснения е решила да си тръгне. Типично за нея. — Това, че произнесе думите на глас, не го накара да се почувства по-добре.
Шефа кимна.
— Е, наистина много съжалявам. Ти повече от всеки заслужаваш щастие. — Замълча. — По другия въпрос, разбираш, че не бих те молил за това, ако не беше изключително важно. Наистина е важно. Всичко, което се иска от теб, е да не изпускаш този човек от очи, а ние ще ви следваме на дискретно разстояние.
Харланд кимна. Знаеше, че нещата няма да се изчерпят с това, но майната му, какво толкова! Може да се окаже от полза да има помощници под ръка.
— Тази среща не се е състояла. Дори и за нашите хора не си ме виждал. Не мога да ти опиша колко е важно това. — Текман стана, улови рамото на Харланд и го стисна. — Грижи се за себе си, старче, и си оправяй гърба. — После си тръгна. Черният му „Линкълн“ се плъзна покрай потока хора отвън.
На Колсън не му се наложи да демонстрира техники за оттегляне. Харланд го заведе до кабинета си в ООН. На бюрото му имаше бележка от Сами Лоз.
Открих как мога да напусна сградата, без да бъда забелязан. След два дни ще бъда в хотел „Байрон“ в Тирана. Ще те чакам там. Преди полета си отпочини в продължение на един ден на гръб и пий много вода.
С най-топли поздрави,
Сами Лоз
— Няма да успее да напусне страната — каза Харланд.
— Не съм толкова сигурен — отвърна Колсън. — При условие че не е в горещите списъци и е успял да убегне на охраната на ФБР отвън, ще предположат, че още е тук. Все още няма да го търсят на летищата.
— Така е — съгласи се Харланд. — Олинс трябва да остане на мнение, че Лоз е с мен колкото се може по-дълго.
— И когато, в крайна сметка, те принудят да им предадеш човека, който е в кабинета ти, можеш да избуташ на светло някой слисан британски дипломат. Един вид, искрено ваш, Харланд.
12
Херик и Нейтън Лайн седнаха да изпият по едно питие след дълга нощна смяна и по време на разговора им сякаш бе обявено примирие — говориха си за всичко друго, но не и за РАПТОР. Една вечер Нейтън й бе казал да се навърта наоколо, защото се очаква да бъде взето решение за ареста на заподозрения в Щутгарт на следващата сутрин в един и половина местно време. Мъжът, който им бе известен като Фуркян и бе третият член на групата Парана, всъщност се оказа Мохамед бин Хидир. Бяха записали гласа му по време на телефонен разговор от телефонен автомат на неколкостотин метра от апартамента му. Съвсем случайно някой в ПАК бе сравнил, записа с мостри от архива им и бе открил съвпадение със запис, известен като „видеото Брамбъл“.