— Не ме разбирай погрешно, Айзис. Бих се радвал да си на главата ми. Този град е доста тягостен и ти определено си най-хубавото нещо, което ми се е случило през последната седмица, но това, което искаш, е наистина трудно. По дяволите, та ти си жена! Знаеш какво означава това за хората тук, нали?
— Мистър Гибънс…
— Ланс.
— Ако си чул, че става нещо необичайно — тя замълча, докато келнерът сервира следващото питие на Гибънс — то си наясно, че пълномощията зад цялата работа няма как да са по-големи.
Гибънс издиша дълбоко, получи се тихо и саркастично подсвиркване.
— Ей, това вече го каза. Виж, ще видя какво мога да направя, става ли? Но и ти трябва да разбереш, че това не е западен затвор и тук не прилагат западните стандарти на отношение към затворниците. Следиш ли ми мисълта?
Тя кимна.
— Искам протоколите довечера.
Гибънс прехвърли през рамо малкия черен калъф — стандартно прикритие на автоматично оръжие, който досега бе лежал в скута му, и се изправи.
— Може би утре — отвърна той, като я гледаше отвисоко.
— Довечера — повтори Херик.
— Тук сме по албанско време, госпожичке. Утре. — Той й отдаде чест с два пръста и забърза навън, като направи знак на шофьора си, докато се отдалечаваше.
Херик вечеря, прибра се в стаята си и по изключение запали цигара на балкона, който гледаше към градината. В десет и половина телефонът й иззвъня и тя се хвърли към чантата си.
— Здравей, скъпа. Баща ти се обажда.
— Татко! Какво правиш?
— Просто се обаждам на дъщеря си да разбера как е и какви ги върши. Удобно ли е да говориш?
— Да. Ходи ли до Уест Хайландс?
— Да, да. Видях много неща, ходих и за пъстърва.
Тя се засмя, залята от вълна на обич към стария човек.
— Тъкмо това ми се иска да правех в момента — каза тя и огледа студената хотелска стая.
— Тогава трябва да си направим едно пътешествие двамата, когато успееш да се поосвободиш. Знам колко обичаш да се возиш в „Армстронг“-а. — Той се разсмя. — Виж, от приятели научих, че си в Албания. Първото, което ми идва наум, е внимавай! Албанците са вероломна паплач. Бях там в края на войната, когато повече нямаше нужда от мен във Франция и станах свидетел на доста грозни прояви на същността им. Както и да е, обаждам ти се, защото имам съобщение за теб. От един стар мой ученик. — Тя разбра, че баща й има предвид сър Робин Текман. — Иска да разговаря с теб по осигурена линия. Така че ти е запазил час за среща с посланика ни утре.
— Татко, защо използва теб, за да разговаряме?
— Без съмнение ще разбереш. Иска те там точно в осем и половина. Трябва да отидеш на улица „Шкендербег“. Посолството ни е точно до египетското. Бъди дискретна, Айзис. Ако имаш шофьор, не го използвай, хвани такси. Ученикът ми не е сигурен, че на шофьора може да се разчита.
Херик не искаше разговорът им да свършва, затова го затрупа с безсмислени въпроси за Хоуплоу и жителите му; последните клюки, които е изпуснала; изгорели ли са хамбари; кучета да са подивявали; заловени бракониери; прелюбодейци, избягали с изгорите си. Баща й, макар да бе лаконичен, когато ставаше въпрос за него самия, бе проницателен наблюдател на живота в селото и Херик обичаше да слуша разказите му за него. Най-накрая си казаха довиждане, тя припали отново загасналата цигара и се зачете в някаква книга за Албания, която беше купила от хотелския магазин.
Тъкмо смяташе да си ляга и на вратата на стаята й се позвъни. Тя погледна през шпионката и видя Гибънс с палец, затъкнат в джоба на ризата му и пура, провиснала от долната му устна.
— Здрасти, Айзис. Донесох ти каквото искаше — каза той, когато Херик отвори вратата. Погледът му сканира стаята. — Някаква надежда за глътчица от онова „Джони Уокър“ с черния етикет?
Тя бе купила бутилките с мисълта, че вършат работа като подкуп.
— Не се стеснявайте, мистър Гибънс.
— Ланс — отвърна той. — Това, което съм ти донесъл, е от първите десет дни. Повечето от нещата, които е казал, са там. Ще се убедиш сама, че тоя образ е бая отракан. Завършил е образованието си в Англия и говори добър английски. Не е обичайния муджахидин. Умен е и си пада цивилизован. Също и твърд. Прехвърлил се е през границата и е успял да оцелее достатъчно дълго, за да бъде прибран от полицията. Смятаме, че има нещо повече около него. Ако не по друга причина, то защото в себе си е носил документите на човек, смятан за мъртъв — търсен терорист от Хамаз на име Ясур Фейсал, известен още като Електричаря или Часовникаря. Сигурно си чувала за него? Така че, сама виждаш, този тук е доста по-интересен от обикновения боец за правата вяра. Нямаме представа какво прави в Европа и защо е без пукната пара, но той е от тези хора, които са в състояние да сформират ядро за мащабна терористична атака. Смятаме, че под възпитаната външност се крие костелив копелдак.