Запалиха осветлението за кратко и се чу как няколко човека местят нещо. Вместо да заглъхне обаче, шумът от стъпки приближи към килията му, последван от превъртане на ключ в бравата. Двама мъже влязоха и го издърпаха от железния креват. Друг един мъж грубо изви ръцете му зад гърба и ги върза с пластмасов шнур. Преведоха го бързо през блока с килиите, от вътрешността на които го наблюдаваха изпълнени със страх очи, изведоха го в нощта навън, закриха главата му с качулка и го напъхаха в багажника на някакъв автомобил. Най-добре ще е да се помири с Бог, помисли си Хан. Бяха изминали много нощи, през които знаеше, че няма да види отново светлината на деня, но зората се сипваше и Карим Хан някак оцеляваше. Ала тази нощ той бе сигурен, че животът му свършва и мисълта за това му донесе странно успокоение. За него борбата бе приключила.
Наблюдаваха как порталът се затваря, а после отново зейна. Херик увещаваше Башкин да свали ръчната спирачка и да пусне мерцедеса да изпълзи малко по-напред, но шофьорът бе настоял да запази дистанцията. С тези хора не ти трябва да се забъркваш, бе казал той. Самият факт, че наблюдава управлението, бе достатъчен да се озове в затвора. Когато зърнаха, че извеждат някого, Херик се приведе към таблото и съжали, че не носи със себе си бинокъл. Фигурата на мъжа й беше позната и той носеше синя тениска, също като Хан, но тя не успя да види добре лицето му, преди човекът да изчезне зад паркираните автомобили. След секунди колите излязоха от двора и се отправиха надолу по улицата.
— Трябва да ги проследим — каза Херик, докато натискаше бързешком копчетата на телефона си в опит да се свърже с Харланд.
Башкин Поклати глава.
— Това не възможно.
— Разбира се, че е възможно по дяволите! Колко искаш?
— За това? — Шофьорът изглеждаше изпълнен със съмнения, сякаш нямаше сума, която може да компенсира риска, който се канеше да поеме. — Двеста долара.
— Готово — отвърна тя.
Башкин запали двигателя на колата. Не бе в състояние да скрие удивлението си.
Херик вдигна телефона до ухото си. Харланд вече бе на линията.
— Две коли са — каза тя. — Деветдесет процента съм сигурна, че местят Хан. Ще ги проследя. Отправят се към площад „Шкендербег“.
— Ще дойда с теб. Дръж ме в течение.
Караха след колите около пет километра, до западните покрайнини на града. Вечерта все още беше топла и покрай пътя се мотаеха много хора. Купуваха си дини и студени напитки от хладилници, свързани директно към кабелите на разпределителната мрежа. Башкин намаляваше скоростта на няколко пъти, веднъж заради сбиване на бездомни кучета, което се разпростря и на двете ленти на шосето, и веднъж заради потрошен камион. В резултат на това изгубиха двата „Ландроувър“-а и когато най-сетне се измъкнаха от хаоса на крайните квартали и стъпиха на магистралата за Дуръс, тя извика на Башкин да натисне газта. Веднъж и Башкин да послуша някого.
Профучаха покрай новия завод на „Кока-Кола“ и една фабрика за перилни препарати, и двете чисти и спретнати до нелепост на фона на окръжаващата ги среда, като гигантски кубчета от детски строител и разбраха, че вероятно са изпуснали „Ландроувър“-ите на отбивката за Круже, няколко километра назад. Обърнаха и се отправиха назад по един доста по-тесен път. Минаха през няколко села и се заизкачваха в гора от ниски борове. Башкин обясни, че преди време това бил частният ловен резерват на Енвер Ходжа, а сега тук добивали дървени въглища. Денем и нощем горят огньове, обясни той. Тя го помоли да използва мобилния му телефон и след кратък пазарлък за цената на един разговор се обади за последен път на Харланд и му каза, че е открила Долината на огньовете. Тук трябва да са довели Карим Хан, но с каква цел, това не можеше да му обясни. Харланд звучеше странно безразличен, но й каза, че е на път.
След още няколко минути стигнаха до възвишение, което гледаше над огромна купа, издълбана в пейзажа под тях. Покрай отдалечения край на купата имаше около десет пещи, издълбани в основата на скалата. Всяка от пещите имаше отвор с големината на врата и малко над него, дупка, от която се стелеше лепкав дим и мътна светлина. Херик скочи от колата и каза на Башкин, че ще му плати още сто долара, ако я изчака. Заръча му още да упъти един висок англичанин, който скоро ще пристигне в долината.
Тя се заспуска по склона, като си подбираше пътя през шубраците и през цялото време поглеждаше ту пред себе си, ту към пътя над нея. Като наближи мястото, където храсталаците бяха почистени, видя десетки млади мъже и малки изпосталели момчета да препускат между пещите и купища стари автомобилни гуми, които обясняваха отровния въздух. Кожата и дрехите им бяха почернени, а потта им лъщеше на светлината от пещите. Тя клекна и остана така няколко минути почти хипнотизирана от гледката на хората, които търкаляха гумите нагоре по наклона и след това ги мятаха в пещите. От време на време повеите на вятъра откъм планината раздухваха пламъците и хората, които бяха най-близо до отворите на пещите, отскачаха от огнените езици. Видя как едно от тези катраненочерни същества, което стоеше до пещта с дълъг метален ръжен в ръце, отскочи от огъня с голяма ловкост и бързина. Като се приземи, съществото изтанцува лудешка джига като някаква демонична маймуна, разлудувала се в пламъците на ада.