— Мисля, че първоначално е бил учен…. но смятам така единствено заради това, което ми е говорил Хан.
— Откъде е той? — попита Херик.
— От изтока, може би Пакистан или Иран. Не знам със сигурност.
— И смятате, че това е човекът, за когото Хан може да ни разкаже? Какво ви кара да мислите, че той все още е жив?
— Той беше много умен. Хан изпитваше страхопочитание пред него. Казваше, че това е най-цивилизованият и най-опасният мъж, който някога е срещал. Точно тези думи използва — цивилизован и опасен.
Херик извади листче хартия и си записа: „Обади се на Долф“, след което, на нов ред: „Бейрут“. Внезапно я бе осенила идея.
— Всичко това са догадки — презрително каза Харланд. — Имам нужда от много повече.
— Ние наистина трябва да знаем всичко, което знаете вие.
— Айзис се наведе напред и се вгледа в очите на Лоз. — За Бога! Доверете ни се! Заслужили сме го!
Лоз дълбоко си пое дъх, сякаш дегустираше въздуха.
— Преди година и половина в Ню Йорк ми телефонира някакъв мъж. Беше чужденец, но говореше изискано и образовано. Каза нещо такова: „Предполагам, че сте чувал за мен. Аз съм Поета.“ Знаех, че има телефонния ми номер от Хан, така че го изслушах. Той направо ми каза, че иска тридесет хиляди долара. Каза, че не очаква друго, освен положителен отговор. Прозвуча така, сякаш съм му длъжник. Зад думите му прозираше заплаха и разбрах, че ще ми се случи нещо лошо, ако не му дам каквото искаше. Така че на следващия ден събрах парите, сложих ги в една чанта и се отправих пеша към уговореното място за среща на Юниън, скуеър. Той беше подчертал изрично, че трябва да вървя пеша, въпреки че беше зима и имаше много навалял сняг. Един бездомник се приближи до мен и ми поиска пари. Просякът не искаше да ме остави и ме последва по улицата, след това ме сграбчи за ръката и ми връчи една картичка, на която пишеше: „Поета ви благодари за дарението.“ После протегна ръка и взе чантата.
— Дали сте тридесет хиляди долара на някакъв нюйоркски просяк?! — невярващо попита Харланд.
— Да. Когато се върнах в сградата, на телефонния ми секретар беше записано съобщение — „Поета ви благодари за дарението.“
— Преметнали са ви — каза Харланд.
— Не мисля така. След два дни получих надпис на арабски, поставен в рамка. Вие го забелязахте, докато ви лекувах. Ако си спомняте, надписът гласи: „Благородният не претендира за благородство, така както сладкодумецът не претендира за красноречие. Когато човек преувеличава своите качества, то е заради нещо, което му липсва; побойникът важничи, защото съзнава слабостта си.“ Освен това пратката съдържаше и това… — Лоз разтвори сакото си и извади от вътрешния си джоб малка черно-бяла фотография обвита в целофан. На снимката беше Карим Хан. Беше облечен в племенно облекло и се перчеше с крещящо нашарен тюрбан. — Това беше доказателство, че Поета поддържа връзка с Хан и го е виждал неотдавна. Предполагам, че това беше и доказателството за собствената му самоличност.
— Защо не сте ми показвали това досега?
— Защото сте склонен към скептицизъм, господин Харланд. Ако не възразявате, вие сте твърде нервен, за да вярвате.
— Щях да повярвам на някаква шибана снимка! — Харланд отдалечи фотографията от очите си, за да я разгледа по-добре.
— Имате нужда от очила — каза Лоз.
Харланд пропусна забележката и прибра снимката в портфейла си.
— Засега ще задържа това.
— Как изглеждаше просякът? — попита Херик.
— Просто бездомник — Лоз се засмя. — Наистина! Беше накачулен с палта и имаше дълга брада. Не можах да разгледам лицето му под всичко това, пък и беше по-нисък от мен. Може би метър и шестдесет — метър и седемдесет.
— Значи твърдите, че може би сте видял Поета?
— Не се съмнявам в това.
— Кога се случи това?
— През зимата на 2000 година, точно след празненствата за посрещане на новото хилядолетие.
Харланд отиде до вратата и я отвори.
— Добре, стига толкова засега. Ще поговорим отново по-късно.
След като Лоз беше напуснал залата, Харланд погледна към Херик и попита:
— Е?
— Вярваме или във всичко, или в нищо. Каквото и да решим, нищо не можем да направим за Хан.
Харланд се намръщи.
— Има ли някакво припокриване между това тук и нещата, които вършиш за РАПТОР?
— Не, но ако не възразяваш, бих искала да използвам този телефон. Имам един приятел, който може би още не си е легнал.
Тя се свърза с Долф, чието енергично „Ало“ прозвуча от говорителя на телефонния апарат.
— Защо не си си легнал по това време? — попита тя.
— Чакам те.
— Какво правиш все пак?
— Оказа се, че американците много ги бива на покер. Имаме да доиграваме още две пълни маси. Играем с миза една маймунка, на твоя език това са петстотин лири, Айзис.
— Не спиш ли?
— Тук долу никой не знае ден ли е, нощ ли е. Абе, лисичарник…
— Пиян ли си, Долф?
— Не, само леко превъзбуден.
Херик усещаше неодобрителния поглед на Харланд.
— Долф, стегни се, нуждая се от помощта ти!
— Обичам, когато си строга.
— Искам да знам за Босна, обсадата на Сараево.
— Добре.
— Интересува ни един от командирите на мюсюлманските бойци. Не разполагаме с име, освен с псевдоним — Поета, но и той не е бил широко използван.
— Е, това стеснява възможностите. — Долф се разсмя.
— Стига, Долф. Нямам време за…
— Ами имаше един Абу Абдел Азиз от Барбадос — оня с двуметровата брада.
— Не, някой не толкова биещ на очи. Вероятно е учен, но е добър боец.
— Значи търсим член на бригадите на муджахидините, които бяха разпуснати след Дейтън?
— Може би. Съвсем в началото сме, така че ни интересува всичко.
— Ще поговоря с някой от наемниците, които бяха там по време на обсадата. Може да са попадали на вашия човек. Някаква представа откъде се е появил тоя образ?
— Пакистан или Иран са две възможности.
— Разполагате ли с описание? На колко години е бил по това време?
— Не. Знаем, че е висок около метър и шестдесет — метър и седемдесет, плюс-минус пет-шест сантиметра.
— Не ме затормозявай с подробности, Айзис. — Долф отново се разсмя. — Ще се обадя, ако открия нещо. Къде ще бъдеш?
— На мобилния телефон.
— Ей, Айзис! Трябва да чуеш историята за Джо Лапинг преди да затвориш.
— Давай. — Херик се облегна назад и се усмихна.
— Та значи, Лапинг остава в Сараево на моето място. Французите го надушват точно за три и половина секунди и превръщат живота му в ад. Лапинг не може да мръдне, без някой от жабарите да му прошепне „Шпион алангле“ в ухото. Той напълно откача, сменя си адреса и в резултат не може да намери новия си апартамент, така че се примирява с помощта на някакъв работник, който да го упъти. Междувременно жабарите докарват всички пиленца със съмнително минало и поведение в новото жилище на Лапинг и го декорират като бордей. — Долф не успя да продължи. Тя чуваше как той не удържа смеха си и блъска с ръка по нещо. — Та, когато Лапинг най-сетне се прибира вкъщи, го посрещат няколко парчета, облечени с горнищата на неговите пижами „Маркс и Спенсър“, и небрежно пафкащи трева. И именно в този момент жабарите уреждат нахълтването в апартамента на босненската нравствена полиция. — Долф отново направи пауза. Херик погледна към Харланд, който се смееше. — Трябва да му се признае — продължи Долф. — Имам предвид, че в нашия бизнес никога не е имало друг като Лапинг. Той е класика.
— Къде е сега?
— Все още е в Сараево. Правят някаква реорганизация, но не е спешно, защото заподозреният се е покрил. — Той замълча за момент. — Знаеш ли, Лапинг наистина го бива в това. Сериозно! Той е първокласен изследовател, не обича нищо повече от това да чепка прашни папки на сърбохърватски. За Лапинг то е като шведска тройка. Лесно мога да му възложа твоя проблем през РАПТОР. Никой няма да се усети.
— Добре.
— И не забравяй приятелката си в Бейрут — напомни й той.
— Няма.