— Знам колкото и вие — отвърна Херик.
Тя даде показания, които детективът записваше в бележника си със съсипваща нервите мудност, като успя да превърне едно рутинно две-три минутно разпитване в четиридесет и пет минутна сага. Докато той говореше, Херик разтребваше и поставяше вещите си по шкафчета и бюфети.
— С какво се занимавате, госпожице Херик? — най-накрая попита детективът.
— Служителка съм — отговори тя. — И след един час имам много важна среща.
— Можем да ви закараме до центъра, тъкмо ще попълня празнотите в показанията ви, а колегата ще шофира.
— Добре, но първо трябва да си взема душ, да хапна и да поизчистя тук. — Тя помисли за секунда. — Много ще ви бъда благодарна, ако ми вземете два сандвича с бекон и яйце и чаша кафе от кафенето на Розети роуд, точно зад ъгъла е.
— Два!
— Да, два, освен ако и вие двамата не искате да си вземете нещо. Аз черпя. — Тя подаде банкнота от двадесет лири. — Наистина, много ще ми помогнете!
Детективът я изгледа изучаващо.
— Сигурна ли сте, че сте добре? Не страдате от шок или нещо друго?
— Всъщност чувствам се дяволски добре. Не всеки ден ти се отваря шанс да проснеш мъж с бейзболна бухалка.
Той взе парите и точно когато отиде до вратата, звънецът на входа позвъня. Херик протегна врат, за да погледне от кухнята и видя детективът да отваря на мъж в шофьорска униформа.
— Да? — извика тя.
— Госпожица Херик? Доставка от Търговска банка Набил. Очаквате ме. Пакетът е в мен.
Чак когато пое дебелия кафяв плик от мъжа, Херик позна почерка на етикета за адреса и разбра, че това е пратката, обещана й от Сали Каудор.
Осъзна, че съдържанието на плика беше единственото, което някой би могъл да търси в дома й. Но защо двама албански главорези? След около двадесет минути, докато седеше на кухненската си маса и се бореше с хрупкавия бекон на сандвичите, тя започна да сглобява своя ребус.
Коварството е мрачният олтар на некадърността — тихо продума Шефа. — Познат ли ти е този афоризъм, Айзис? Негов автор е Графът на Честърфийлд, който е знаел, че коварството е заместител на таланта и оригиналността. В настоящия случай някои проявява наистина голямо коварство, така че може би просто трябва да се огледаме около себе си и да се спрем на най-малко талантливия. — Тя знаеше, че той има предвид Ричард Спелинг и Уолтър Виго.
— Въпреки всичко, питам се дали случилото се в къщата ми има някаква връзка с всичко, сър Робин — каза Херик, като се опитваше да избягва темата за интереса на двамата мъже към къщата й и защо биха могли да бъдат изпратени там от Виго.
— Ако действително смяташ, че случаят е страничен, то аз на драго сърце вдигам ръце от него. Поне засега. — Шефа се обърна към прозореца, очилата му висяха от ъгълчето на устата му. — Айзис, знаеш ли колко души са под наблюдение от Секретните служби, от Специалния отдел и от нас? — внезапно попита той.
— Не.
— Около петстотин и петдесет! И всички изискват специално внимание. При това само в тази страна. Ако броим и другите държави, бройката достига хиляди. — Той замълча и обърна гръб на пейзажа. — И въпреки това основните ни усилия са съсредоточени в наблюдението над деветима души.
— В известна степен се чувствам отговорна за това. Аз…
— Ти свърши работата си. Реакцията към твоите разкрития на „Хийтроу“ беше погрешна, а за нея аз съм повече от отговорен.
— Но премиерът трябва да каже само една дума и ние ще включим в операцията всички чуждестранни разузнавателни служби, с което незабавно ще намалим ангажимента си, а оттам и своята уязвимост.
Шефа бавно поклати глава. Той не можеше да го каже на глас, ала разбираше, че Спелинг и Виго са монополизирали каналите за съвети към министър-председателя. — Кой знаеше, че няма да нощуваш в Бункера след смяната ти? Беше си донесла чантата с личен багаж, така че нормалното предположение би било, че ще останеш там.
— Единствено Анди Долф, струва ми се.
— Следователно всеки друг би могъл да сметне, че днес къщата ти може да бъде претърсена на спокойствие?
— Така излиза.
— И категорично твърдиш, че са били албанци?
— Вторият мъж се изплъзна, но този в болницата определено е албанец.
— Интересно — каза Шефа. — Ала както ти каза, това е страничен въпрос… Мисля, че трябва да продължим с Карим Хан.
Той натисна един бутон на бюрото си и се изправи.
— Заложил съм много на твоята енергия и умения и ще те помоля за още малко напрежение през следващата седмица. Надявам се, че молбата ми не е неуместна.