Египетският офицер се приближи до него и заговори на английски.
— Ще говориш с нас сега. — Произнесе го като порицание, сякаш до момента Хан бе демонстрирал скандална липса на сговорчивост.
Хан кимна.
— И ще дадеш пълни показания за вашите планове за терористични нападения.
— Ще го направя. — Хан разбра, че преструвките, че той е Ясур Фейсал, са били прекратени.
Настаниха го на малка табуретка, която го принуждаваше да се подпира на ходилата си, за да запази равновесие и единственият начин да се справи с това бе да извие ходилата си навътре така, че само външната им част да се допира о пода. Египтянинът запали цигара, предложи на Доктора, но той поклати глава, а после с префинено движение върна пакета и запалката в джоба на куртката си. С цигара в уста и притворено заради дима око, той вдигна ръка по посока на единия от биячите, след което се наведе напред и я стовари върху ключицата на Хан. Хан падна от табуретката с безумен стон и трябваше да бъде вдигнат и задържан прав от двамата джелати.
— Аз бях… в Афганистан — запелтечи той. — Бях обучен да използвам експлозиви. Подготвяха ме за политически убийства и масово елиминиране на цивилни. Зная плановете. Знам какво ще направят. — Изстреля репликите като сватбарски откос, като се надяваше, че една от тях ще ги заинтригува.
— Знаем всичко това. Къде беше обучаван?
— Кандахар… за шест месеца през 2000 година. Научих за политическите убийства. Знам плановете за нападения над сгради на Запад.
— Кои сгради?
— Голяма църква в Англия, Лондон.
— Кога трябва да бъдат извършени тези нападения?
— Скоро, следващия месец.
— Следващия месец? Как тогава се е очаквало от теб да бъдеш на мястото? От човек като теб, без пари, бродещ през планините?
— Това беше планът да вляза в Европа нелегално. После, ако ме хванеха, щях да кажа, че си търся работа. Това е всичко. Изпращат те обратно откъдето си дошъл, но не те вкарват в затвора. Знаят, че терористите имат пари и пътуват със самолети, така че наблюдават летищата. Но при всички тези хора по пътищата не знаят кой какъв е. Много по-сигурно е. Пристигнах с много други мъже. Много, много мъже. И зная кои са те, къде са отишли, какви са техните планове.
Египтянинът се обърна към Доктора, който поклати глава.
— Това са празни приказки — каза египтянинът.
Хан вдигна очи към него.
— Запитайте се тогава защо ме разпитвате. Запитайте се дали бих лъгал за тези неща, като знам какво можете да ми сторите.
Офицерът метна фаса в мрака на килията и отвърна на погледа. Хан забеляза, че бялото на очите му е помътнено, а кожата му — малко по-тъмна от неговата собствена, много дебела и подпухнала, сякаш леко напомпана отвътре навън. Египтянинът поклати глава и без предупреждение отстъпи назад и му нанесе няколко жестоки удара.
— Ти ще отговаряш на моите въпроси.
— Отговарям — изкрещя Хан. — Опитвам се.
Хан разбра правилата на играта, която трябваше да играе. Победата на египтянина трябваше да бъде гарантирана. Ако не успееше да постигне това, Доктора щеше да поеме нещата в свои ръце, а то трябваше да бъде предотвратено на всяка цена. Така че египтянинът се превърна в нещо като съюзник. Хан трябваше да му съдейства и да се погрижи отстрани да изглежда, че уменията на разпитващия го принуждават да говори, че няма нужда от вещината на Доктора. Ала това означаваше, че ще трябва да понесе много повече болка, докато бавно разкрива информацията си.
Това умозаключение го ужаси. Отново го издигнаха до тавана. Започна да изпитва съвсем ново ниво на болка. Загуби бройката на припадъците си през тези часове, но инвестицията в болка сякаш даваше резултат. Промеждутъците между побоите ставаха по-дълги и в килията бе извикан мъж, който да записва показанията му на английски. Процесът беше бавен, тъй като на човека му се налагаше да спира и да пита Хан за правописа на определени думи. Това обаче даваше на Хан време да събере мислите си, както и да добавя убедителни подробности към разказа за своето обучение в лагер на Ал Кайда. Забеляза, че египтянинът приема с най-голяма готовност тъкмо нещата, които си измисляше единствено от отчаяние.
Настъпи нощ и разпитът продължи под светлината на гола крушка. В някакъв момент през тези часове вярата на Хан в човешкия род и по-специално в собствената му аксиома за ближния се изпариха окончателно. Той беше различен, въпреки че съзнанието му не беше в състояние да анализира подобна мисъл, нито пък да разбере какво означава тя.