— Едно нещо не разбирам — каза Харланд. — Защо Айзис трябва да се навърта около кафенето и след това да последва камионетката? Няма ли да е много по-просто, ако поставим Cap или Лафланд на поста за първоначално наблюдение и разположим Айзис на гробищата в готовност да се оттегли с мен и Хан?
Гътри поклати глава.
— Не. Първо, Айзис ще привлича много по-малко внимание. Второ, тя може да се облече в традиционното облекло на жените в Египет, което ще я направи фактически незабележима. Трето, тя има един твърде съществен талант, за който ми беше напомнено едва оня ден от наши колеги във Фирмата.
Мънро поклати глава и се усмихна. Харланд изглеждаше озадачен.
— Тя може да чете английски по устните. И ще знаем какво става, ако тя си осигури добра видимост към Гибънс.
— Това е чудесно — обади се Фойзи с перфектното произношение на англичанин от средната класа.
Херик и баща й се обърнаха към него. Той се бе излегнал върху купчина килими, а чашката чай несигурно се крепеше на гърдите му.
— Господин Фойзи не е това, което изглежда — каза Гътри. — Всъщност, господин Фойзи дори не е египтянин.
Фойзи му отвърна със скромно кимване.
— С хора като Айзис и Фойзи всичко би трябвало да е наред. А сега комуникациите. Първото обаждане ще бъде направено от Айзис от мобилния й телефон. Обаждането ще бъде до мен в контролния микробус, разположен на средата на пътя между полицейското управление и гробището. След това ще използваме радиостанциите, слушалките и микрофоните брошки, с които всички разполагате. Говорилнята трябва да бъде сведена до минимум. Всички специфични подробности за камионетката и евентуалните ескортиращи автомобили ще ми бъдат докладвани по телефона, а аз ще препредавам информацията по подходящ, разбираем само за нас начин. Така. Фойзи ще закара двама ви обратно в „Девон“ и Харланд може да вземе медицинската чанта. Разбираме се да бъдем на позиция най-късно в 10 сутринта и нека се надяваме, че ще видим признаци за раздвижване колкото се може по-рано. — Той събра снимките и картата и се изправи.
По-късно в хотела Херик каза на баща си:
— Това е най-малоумния план, който съм чувала. Може да се обърка практически всичко.
— Е, има страхотно поле за импровизации. Това не е лошо.
— Мен не ме кара да се чувствам по-добре.
20
Хан не знаеше нощ ли е или ден. Беше ял само веднъж — канче помия и вода, която пазачите издърпаха от ръцете му, след като бе пийнал съвсем мъничко. И не спеше. Когато египтянинът и Доктора не бяха в килията, го спускаха до седнало положение с вдигнати нагоре ръце, които оставаха вързани с въжето. Беше загубил чувствителността в китките си, с изключение на периодичното усещане за боцкащи иглички, което бе причинено от липсата на кръвообращение. Щом клюмнеше глава в някакъв полусън или просто припаднеше от изключителната болка, пазачите го сритваха или пък блъскаха с палка по вратата.
Времето бе престанало да съществува. Мислите му бяха накъсани като телеграфни съобщения. Съзнаваше, че няма да може да манипулира ситуацията така, че да се спаси от Доктора. Той вече бе започнал да му описва наркотиците, които ще използва. Каза му, че те ще го парализират за часове, ще го накарат да полудее, ще усеща как плъхове гризат мозъка му, а кожата му гори. Описа му как очите му няма да могат да издържат светлината на свещ и болките в тялото му няма да му позволят нито до си почине, нито да заспи.
Аз съм виновен… — Мислеше Хан. — Сам се докарах дотук… това мое измислено пътешествие… Господи, смили се над мен… Пророко, (мир Нему) моля те, спри тези мъже… Спри ги, моля те… това не са твоите пътища… Умолявам те, спри тези хора… Аз… Боли… Не знам кой съм… Нека умра.
Молитви и самообвинения се въртяха в главата му с часове… или просто секунди. Не можеше да прецени. Имаше странното усещане, че съзнанието му някак си се отделя от тялото му, ала знаеше, че това не е истина, защото никога не бе имал по-ясни усещания за физическото си аз. Бяха заключили разсъдъка му в една клетка заедно със звяр — болката беше този звяр. Защо? Той нямаше отговор. Въпросът вече не съществуваше, защото не можеше да има отговор.
Може би трябваше да им каже истината вместо всички тези измислици за терористични лагери и цели. Но той им беше казал истината. Именно това беше направил, когато бе видял Доктора за пръв път и то също не бе дало резултат. И тогава Доктора му бе причинил болка.
Сега бе по-хладно и той предположи, че е нощ. Единият от двамата пазачи се беше подпрял на вратата и бе увесил глава в дрямка. Съзнанието на Хан бродеше без цел и той мислеше за, както изглеждаше сега, непоносимата сладост на младостта си. Наистина ли това бе неговият живот или халюцинираше?