— Ясно.
— И?
— Стига, Лари. Виждаме се. Прекарваме добре.
— С мен вече не се виждаш.
— Лари, не си спомням някога да сме се виждали особено често. Честно казано, според мен ти изобщо не се сещаш за мен, докато не ти се прииска силно.
— Че какво лошо има в това? — невинно попита Лари. Видя я, че се хваща, и продължи: — Вече ще започна да ти пращам всеки ден цветя и billets-doux7.
— Billets-doux? — Лари винаги можеше да те изненада. Мюриъл го изгледа.
— Давам ти жизнено пространство — обясни той. — Мислех, че държиш на това.
— Наистина искам пространство, Лари. — Тя затвори очи и миглите й се залепиха от грима. По някакъв начин Лари, който живееше съгласно инстинктите си, бе усетил, че нещо става. Преди две нощи, на тръгване от дома й, Талмадж бе притиснал главата й до гърдите си и бе казал: „Може би трябва да се замислим да направим връзката ни по-трайна“. Тя естествено бе усещала накъде отиват нещата, но изричането на тези думи я парализира. След онази нощ се бе опитала да не мисли за тях, а това означаваше, че не можеше да мисли за нищо друго.
Усещаше се, сякаш гледа в пропастта на Големия каньон. И вижда по някакъв начин в опасната дълбочина под себе си своя предишен брак, за който просто бе престанала да се сеща. Беше се омъжила на деветнайсет — възраст, на която хората правят предимно глупости, — с усещането, че е спечелила голямата награда. Род, гимназиалният й учител по английски, бе язвителен, гениален и все още неженен, макар и на четиридесет и две… Не й бе хрумнало да се запита за причината. През лятото, когато бе завършила, го беше засякла съвсем случайно на един ъгъл и бе подхванала смел флирт, защото вече бе установила, че сексуалната прямота върши чудеса за момиче, чийто външен вид е неспособен да спре движението по улицата. Беше го преследвала, беше го уговаряла да излязат на вечеря или да отидат на кино. И винаги тайно. Родителите й се бяха ужасили, когато им бе казала за годежа си. Но тя се хвана да работи, завърши за пет години колеж и се записа да следва право вечерно.
Междувременно чарът на Род бе започнал да поувяхва. Не, това не беше справедливо: Род си оставаше един от най-забавните мъже, които бе срещала: пияният умник в края на бара, който винаги се сеща за най-убийствените реплики в английските комедии. За съжаление обаче се беше оказал нереализирало се човешко същество. Беше умно момче, вързано за ръцете и краката от собственото си нещастие, и съзнаваше това, защото твърдеше, че фундаменталният му проблем е невъзможността да се държат с една ръка чаша със „Столичная“, цигара и дистанционното на телевизора. Може би беше гей, но достатъчно страхлив, за да не го приеме. При всички положения сексуалният му интерес към нея не бе продължил дълго след годежа. Към третата година на брака им индиферентността му я тласна към други мъже. Род знаеше и това не го развълнува. Но самото споменаване на думата „развод“ го раздрусваше по необяснимо дълбок начин. Изглежда, не можеше да причини това на майка си. Тя бе строга, безжалостна, аристократична жена, на която той би трябвало да каже да върви по дяволите още преди години. Вместо това я беше оставил да преценява вместо него. До деня, в който умря. Причината бе инфаркт, донякъде предопределен от ранната смърт на баща му и дядо му. Въпреки всичките предупреждения, Род така и не бе пожелал да спортува и ходеше на доктор само заради възможността да се погаври с него. Но за Мюриъл загубата се оказа непрежалима, не толкова заради самия Род, колкото заради онова, което този човек бе представлявал за нея, когато бе на деветнайсет години.
Да си омъжена за човек, достатъчно възрастен, за да ти е баща, е достатъчно основание да се обърнеш към миналото си и да кажеш: „Да, имах проблеми“. Но дори ретроспективно погледнато, главният й мотив бе ясен и звучеше познато: да, тя просто бе искала да постигне нещо в живота си. Род — безотговорен и пияница — и Талмадж — излъчващ огромна сила — имаха по-малко общо от камък и растение. А и петнайсетте години след първия й брак вече започваха да й се струват истинска вечност. Но злокобният спомен колко дълбоко може да сгреши и колко невидима може да се чувства, продължаваше да я преследва. Но поне по отношение на Лари бе взела решение да се държи твърдо.
— Не мога да повярвам, че Талмадж означава толкова много за теб — каза тя.
— Не знам — замислено отговори той. — Ударил съм го на живот. — И й каза, че се развежда, този път вече наистина. Двамата с Нанси бяха ходили при адвокат — жена, чийто първи ход бил да ги убеди да размислят. Имуществени проблеми нямало. Всъщност имаше един-единствен — неговите момчета. Нанси вече се била привързала към тях и предложила да поеме попечителството, на което той решително се възпротивил. За момента ситуацията била патова, но с времето все щяло да се намери някакво решение. Защото и двамата искали да прекратят брака си. — Тъжно е — каза накрая Лари. Изглеждаше искрен. Дори не я погледна. Едно нещо трябваше да му се признае: Лари не обичаше евтиното съчувствие.