— Ти да не си шибаният Дик Трейси бе? — сряза той Норис. — Прибираш човек, който носи в джоба си бижу, показвано по телевизията в продължение на цяла седмица, защото е принадлежало на жертва на убийство. И онзи, дето е в ръцете ти, по една случайност има нещо общо с друга от жертвите. И какво ти хрумва в този момент, а? Колко можеш да прибереш, ако продадеш шибаната улика, това ли? Господи, колко ми се иска на света да няма други като теб!
— Я по-кротко. Този не е твоят човек. Това е местен хахав мошеник на дребно. Нямаше желание да се държи както подобава с полицай, затова реших да му дам урок. Какво толкова?
— Какво толкова? Ами това, че сега заради теб разполагам с „голяма улика“, не се ли сещаш? Ти изобщо чувал ли си за протокол за изземане на веществено доказателство? Или за дневник за завеждане на събраните улики? Как сега ще докажем на прокурора, че си иззел от неговия клиент точно това?
— Стига си се заяждал бе, пич! Всички тук знаем как да даваме показания. — Лари се обърна да си ходи, но Норис извика след него: — Знаеш ли… ако наистина ги е убил, тогава ми се полага част от наградата.
Лари не се обърна. С такъв човек разговорите бяха просто губене на време.
9.
22 май 2001
Вътре
Джилиан пушеше последна цигара пред затвора за мъже с повишени мерки за сигурност в Ръдярд. Беше с гръб към комплекса, така че вместо него съзерцаваше живописната, типична за Средния запад уличка с малки дървени къщи, моравите пред които се бяха раззеленили съвсем скоро, а кленовете покрай пътя току-що бяха разцъфнали. Артър още беше в скъпата си кола и разговаряше по вградения телефон с офиса си. „Моят бандит срещу твоя бандит“, така бе характеризирал той адвокатската си практика по пътя насам, но, подобно на всички адвокати in médias res8, изглеждаше примирил се с нуждата да успокоява клиенти и да планира стратегии в ожесточената война на думи, до която се свеждаше фирменото право.
Заради Джилиан Артър бе оставил безкомпромисната си млада помощничка в сградата на Ай Би Ем. Двамата разговаряха съвсем добронамерено, докато се носеха по магистралата покрай царевични ниви, в които стъблата на младите растения надничаха от земята едва подали зелените си листа подобно на приветствено размахани ръчички. Артър й бе разказал наученото от Ерно Ердай — затворника, когото предстоеше да посетят, — а после надълго и нашироко бяха говорили за Дъфи Мълдоър, нейния хазяин, с когото Артър бе подновил тази сутрин с удоволствие познанството си, след като двамата си бяха припомнили съдебните схватки от времената, когато Артър бе заместник главен прокурор към съдебния състав на Джилиан.
В интерес на истината Дъфи така и не бе успял да се изяви като голям адвокат — бе записал юридическия факултет като допълнение към задълженията си на духовник, но бе свършил като щатски защитник в резултат от нещастна любовна връзка, сложила край на духовния му обет. И много жалко, защото истинската му дарба се оказа в първоначалното му призвание. Джилиан бе открила това през 1993-та, когато се бе записала в прословутата му програма, добила известност като „Дванайсетте стъпки“. Понеже чакаше произнасянето на присъдата си, бе наложително да очисти организма си, само че не можеше да понася груповата терапия с нравоучителното повтаряне до затъпяване какво не бива да прави, магическите формули как да се предпази и обкръжението от загубени души, разголващи пороците си и оставащи все така загубени. Отчаяна от липсата на прогрес, се бе обадила на Дъфи, който вече й бе предложил помощта си — веднага след като първите статии срещу нея бяха започнали да се появяват из пресата. Този човек се бе превърнал в единствения й изповедник. Без него сигурно щеше да остане на дъното завинаги.
Докато Артър се опитваше да приключи затегналия се разговор, Джилиан смачка фаса с ток и провери външния си вид в едно от тъмните странични стъкла на колата. Беше избрала черно костюмче с панталон на Дейвид Дарт и сако в стил плетена жилетка, перли и златни обеци. Търсеният ефект бе сдържаност и желание да привлече колкото може по-малко внимание там, където отиваха. Но Артър, който, изглежда, я бе наблюдавал, докато довършваше разговора, явно не бе схванал идеята.