— Огъстас Леонидис — повтори Артър.
— Познавам ли го? — поинтересува се Роми. Клепачите над притворените му очи потрепваха и издаваха усилието му да си спомни това име.
— Той е един от тримата — тихо му напомни Артър.
— Кои трима?
— Тримата, които според държавата3 си убил. — „Признал си, че си убил“, помисли си Артър. Но прецени, че моментът не е подходящ за подобни уточнения.
— Ммм… — проточи Роми. — Май не го познавам. — И поклати глава като човек, съжаляващ, че не може да приеме покана за гости. Гандолф гонеше четиридесетте. В очите му имаше нещо жълтеникаво, а външният му вид издаваше, че предците му са живели на един от двата американски континента: беше си чернокож, но във вените му течеше и кръв на бели, индианци и латино. Косата му бе сплъстена, мръсна и неподстригана, липсваха му няколко зъба, но не беше грозен. Изглежда лудостта бе изяла същността му.
Докато наблюдаваше как погледът му се стрелка като буболечка под светлината на силна лампа, Артър разбра защо предишните му адвокати бяха съсредоточили усилията си върху психиатричните аспекти. Роми несъмнено отговаряше на онова, което хората влагат в думата „луд“. Но не беше достатъчно луд. По-скоро бе социопат. Със сигурност бе на ръба на разстройствата на личността, може би бе откровено шизоиден. Но разумът му не бе потънал безвъзвратно в забравата, беше му останал онзи морален компас, позволяващ да разграничава доброто от злото, и това бе послужило на съда като мотив да не го оправдава поради невменяемост.
— Не съм от тези, дето убиват — наруши паузата Роми, сякаш отговаряше на мислите на Артър.
— Ами… осъден си за убийството на трима души: Огъстас Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди. Казват, че си ги застрелял и си заключил телата им в хладилна камера. — Обвинението твърдеше още, че е извършил содомистичен полов акт с Луиза след смъртта й, макар Роми, най-вероятно от срам, да бе отрекъл това. Съдия Съливан обаче, която бе провела процеса самостоятелно, без съдебно жури, го бе намерила за виновен и по това обвинение.
— Не знам такова нещо — измънка Роми и отмести поглед, сякаш очакваше заявлението му да сложи край на темата. Артър, чиято сестра Сюзан бе по-ненормална и от Роми, почука по стъклото, за да привлече вниманието му. Хора като Роми — като Сюзан, — понякога трябваше да те гледат в очите, та смисълът на думите ти да стигне в съзнанието им.
— Чий почерк е това? — с мек глас попита Артър и пробута саморъчно написаното признание на Роми в процепа под стъклото. Надзирателят скочи от стола си и поиска да прегледа всяка страница, отпред и отзад, за да се увери, че няма нищо скрито. Роми разглежда документа дълго време.
— Какво мислиш за акциите? — попита накрая. — Имал ли си някога акции? И какво са те? — Възцари се продължителна пауза. Накрая Памела започна да обяснява как работи фондовата борса. — Нее, исках да кажа, какво значи да кажеш, че имаш акции? Какво е това и така нататък? Вижте, ако някога изляза от тук, искам да си купя няколко акции. И тогава ще започна да слушам онези неща по телевизията… „повишение с една четвърт“… „Дау Джонс“. И ще започна да разбирам какво казват.
Памела продължи с опит да очертае механизмите на притежаване на дял в компании и Роми послушно кимаше след всяко нейно изречение, но след малко вниманието му се отклони. Артър отново почука по стъклото.
— Обвинението казва, че сам си написал това.
Роми отмести тъмните си очи.
— Ами… и аз това си мислех — призна неохотно той. — Като го гледам, май съм аз.
— Добре, но документът казва, че си убил и тримата.
Роми прелисти обратно до първа страница.
3
Юридически термин (напр. за идентифициране на даден процес, примерно „Държавата срещу Смит“ или „Народът срещу Джонс“), отъждествяван с обвинението (предявявано от прокуратурата) при наказателни дела, когато няма частен обвинител. — Б.пр.