— Добре е. — Още бях потресен от това колко ѝ беше призляло. — И двамата сме добре. Което не променяше факта, че побеснявах от гняв всеки път, щом си помислех за станалото. Снимката беше направена преди месеци. Защо му е трябвало на някого да я задържи и да я публикува точно сега? Щеше да е сензация още през май.
Единственият отговор, който ми хрумваше, беше, че е искал да нарани Ева. Може би дори да всее раздор между нас. Искал е да унижи както нея, така и мен.
Някой щеше да си плати за стореното. Когато приключех с него, щеше да види ада отблизо. Щеше да страда така, както бяхме страдали ние с Ева.
— И двамата с Ева казвате, че всичко е наред. Какво означава това?
Изпънах рамене, опитвах се да се отърва от напрежението.
— Връзката ни е… стабилна. Сигурна, както никога преди.
Доктор Питърсън остави таблета на страничната облегалка на креслото и ме погледна в очите.
— Дай ми пример.
— Снимката е добър пример. Преди връзката ни беше такава, че появата на подобна снимка можеше да разруши всичко.
— Този път беше различно.
— Съвсем различно. С Ева разговаряхме за ергенското ми парти в Рио още преди да замина за там. Тя ревнуваше. Винаги е била ревнива, но това не ми пречи. Всъщност дори ми харесва. Но не ми харесва, че се самоизмъчва така.
— Основната причина за ревността е чувството за несигурност.
— Тогава нека го кажем по друг начин. Тя обича да пази територията си. Няма да докосна друга жена до края на живота си и тя много добре го знае. Но има богато въображение. И на онази снимка видя тъкмо това, от което се страхува най-много.
Доктор Питърсън ме остави да говоря, но за момент замълчах. Трябваше да изхвърля образа — и гнева, който той пораждаше — от съзнанието си, за да мога да продължа.
— Ева беше на хиляди километри от мен, когато това проклето нещо се появи в интернет, а аз нямах абсолютно никакво доказателство, за да се защитя. Можех да ѝ дам само думата си и тя ми повярва. Без въпроси. Без съмнения. Обясних ѝ, доколкото можах, и тя прие думите ми за истина.
— Това те е изненадало.
— Да… — Замълчах за миг. — Сега, като го обсъждаме, всъщност изобщо не се изненадах.
— Наистина ли?
— Беше труден момент и за двама ни, но не разруши отношенията ни. Като че ли знаехме точно какво да направим, за да се помирим. И бяхме сигурни, че ще го сторим. Без съмнение.
Доктор Питърсън се усмихна мило.
— Говориш много откровено. И по време на интервюто, и сега.
Свих рамене.
— Не е ли странно какво би направил човек, изправен пред опасността да изгуби жената, без която не може да живее?
— Преди беше ядосан, че ти е поставила ултиматум. Негодуваше срещу това. Все още ли е така?
— Не — отговорих без колебание, макар че никога нямаше да забравя как се чувствах, когато се разделихме по нейно желание. — Щом иска да говоря, говоря. Няма значение какво ѝ казвам, в какво настроение съм и какъв ужас изпитва, когато го чуе… Справя се. И ме обича още повече.
Засмях се на глас, стреснат от внезапно обзелата ме радост.
Доктор Питърсън вдигна учудено вежди, по устните му се появи едва забележима усмивка.
— Досега не съм те чувал да се смееш така.
Поклатих глава объркано.
— Не свиквайте с това.
— О, не съм сигурен. Повече разговори. Повече смях. Нали знаеш, че двете неща са свързани?
— Зависи кой говори.
Погледът му беше топъл и състрадателен.
— Ти си спрял да говориш, когато майка ти е спряла да те слуша.
Усмивката ми изчезна.
— Казват, че делата говорят по-силно от думите — продължи докторът, — но все пак не можем без думи. Изпитваме нужда и да говорим, и да ни чуват.
Вперих поглед в него, пулсът ми се ускори без видима причина.
— Жена ти те слуша, Гидиън. И ти вярва — заяви и се наведе. — Аз те слушам и ти вярвам. Затова ти отново започна да говориш и получаваш различна реакция от тази, за която си се подготвил. Отваря нови хоризонти, нали така?
— Искате да кажете, че аз се отварям.
Докторът кимна.
— Така е. Отваряш се за възможността да бъдеш обичан и приеман. А това е един съвсем нов свят.
Протегнах ръка и разтърках врата си.
— Какво се очаква да направя от тук нататък?
— Да се смееш повече, е добро начало. — Доктор Питърсън се отпусна в креслото, усмихна се и взе отново таблета си. — Ще измислим и останалото.
Влязох във фоайето и през входната врата на мезонета чух едновременно гласа на Нина Симон[14] и джавкането на Лъки.
Чувствах се добре. Кутрето лаеше и драскаше с лапи като лудо. Усмихнах се, без да се усетя, отворих вратата, клекнах и стиснах малкото куче, което веднага се хвърли към мен.