— Венсан — започнах аз, без да мисля. Името му прозвуча съвсем естествено, като на стар приятел.
— Значи си ме проследила? — отбеляза мрачно.
Главата ми се замая, когато усетих пулсираща болка над врата.
— Ох! — изпъшках, вдигнах ръка и разтърках врата си.
— Изпий го, след това наведи глава между коленете си — настоя Венсан. Поднесе чашата към устните ми и аз изпих кафето наведнъж.
— Така вече е по-добре. Отивам да върна чашата в кафенето. Стой тук, веднага се връщам — нареди той и аз затворих очи.
Не можех да помръдна дори да исках. Не си чувствах краката. „Какво стана? Как се озовах тук?“ В следващия миг си спомних и ми се стори, че ме връхлита кошмар.
— Имаш ли сили, за да повикаме такси? — Венсан се беше върнал. Коленичи отново и лицето му се озова пред моето. — Преживя огромен шок.
— Но… приятелят ти! Жул! — напомних му ужасено.
— Да, знам. — Той свъси вежди. — Сега обаче не можем да направим абсолютно нищо. Трябва да те отведа далече оттук. — Той се изправи и повика такси. Помогна ми да стана, прегърна ме със силните си ръце през раменете, взе чантата ми и ме поведе към автомобила.
Помогна ми да седна, настани се до мен и даде на шофьора адрес надалече от нас.
— Къде отиваме? — попитах аз. Бях много уплашена. Разумът ми напомни, че съм в една кола с човек, който не само че стана свидетел как приятелят му умира, смазан от влак, но се държеше толкова спокойно, сякаш това се случваше всеки ден.
— Мога да те заведа и у вас, но е по-добре да останем у нас, докато се успокоиш. Само на няколко пресечки е.
„Със сигурност ще се «успокоя» по-добре вкъщи, отколкото у вас.“ Мислите ми бяха прекъснати от значението на казаното.
— Значи знаеш къде живея? — ахнах аз.
— Вече си признах, че съм забелязал новопристигналите в квартала американки. Не помниш ли? — Той ми отправи обезоръжаваща усмивка. — А я кажи, кой кого преследваше днес в метрото?
Изчервих се, докато се питах колко ли пъти ме е наблюдавал, без да подозирам.
В следващия миг си припомних какво стана с Жул в метрото и потреперих.
— Недей да мислиш. Просто недей — прошепна Венсан. В този момент чувствата ми бяха разкъсани в две противоположни посоки. Бях уплашена и объркана от безразличието, с което той се отнасяше към смъртта на Жул, същевременно отчаяно ми се искаше да ме утеши.
Ръката му беше отпусната небрежно на коляното ми и на мен ми се прииска да я притисна към студеното си лице. Искаше ми се да остана с него, за да не се задуша, когато ме залееше поредната вълна от страх. Съдбата на Жул напомняше за катастрофата на родителите ми. Имах чувството, че смъртта ме е последвала и отвъд Атлантика. Следваше ме неотлъчно и заплашваше да прибере всички, които познавах.
Венсан сякаш прочете мислите ми, защото се протегна и измъкна ръцете ми, притиснати между коленете. Когато пръстите ми се отпуснаха в неговите, веднага ме заля спокойствие. Отпуснах глава назад и до края на пътуването останах със затворени очи.
Таксито спря пред триметрова каменна стена с тежка порта от ковано желязо с плътни, черни, метални пана, така че вътре не се виждаше нищо. Гъсто избуяла вистерия се виеше по края на стената, а навътре се виждаха две стари дървета.
Венсан плати на шофьора, след това заобиколи от моята страна и ми отвори вратата. Тръгнахме към колона, на която беше монтирана аудио-визуална охранителна система, последен писък на техниката.
Ключалката щракна, след като той въведе кода за достъп. Той отвори вратата с една ръка и ме привлече внимателно с другата. Ахнах, когато забелязах какво ме заобикаля.
Бях попаднала във вътрешния двор на hotel particulier9, един от онези градски замъци, които богатите французи са строили през седемнайсети и осемнайсети век. Този бе издигнат от масивни, медни на цвят каменни блокове, покривът беше с черни плочки от аспид, капандури бяха разположени по цялата му дължина. Само веднъж бях виждала отблизо подобна сграда и това бе, когато мама и мами ме заведоха на туристическа обиколка.
В средата на вътрешния двор се виждаше кръгъл фонтан от гранит, тъмносивият басейн беше достатъчно голям, за да направиш няколко замаха с ръце, ако решиш да поплуваш. Над бълбукащата вода се бе изправила каменна фигура на ангел в естествен ръст, който носеше заспала жена на ръце. Тялото й се очертаваше през тъканта на дрехата, изработена толкова фино, та създаваше впечатление, че е прозрачна. Крехката прелест на жената се подчертаваше от силното лице на ангела, който я носеше. Масивните му криле бяха свити, за да защитят двете фигури. Символът съчетаваше красота и опасност и създаваше усещане за нещо зловещо в двора.