— Ако трябва утре да си останеш вкъщи, ще се обадим в училище, за да кажем, че си болна. Имаш разрешението ми да останеш у тях… в отделно легло, разбира се.
— Нищо няма да се случи между нас! — протестирах.
— Знам. — Долових усмивката й. — Ти си почти на седемнайсет, но мислиш и разсъждаваш като по-възрастен човек. Имам ти пълно доверие, Кейт. Само се погрижи за проблема и не се притеснявай кога ще се прибереш.
— Това е невероятно… ти си невероятна, мами — заекнах аз, напълно слисана.
— Старая се да вървя в крак с времето — пошегува се тя, след това продължи разпалено: — Живей, Катя. Бъди щастлива. Поемай рискове. Забавлявай се.
След тези думи затвори телефона.
Баба току-що ми разреши да преспя в дома на гаджето си. Това е капакът на всичко невероятно, което се случи този ден. Дори по-откачено от обещанието на Венсан да не умира, за да съм спокойна.
Той се върна с поднос, отрупан с храна.
— Жан отново се е постарала за нас — обясни той и остави подноса на масата. Беше отрупан с колбаси, saucissons22, различни видове сирене, франзели и пет или шест различни вида маслини. Имаше и минерална вода, и каничка чай. Екзотичните плодове бяха поставени в купа, а дребни сладки в различни цветове бяха натрупани като пирамида във форма за торта на високо краче.
Лапнах парченце козе сирене и сушен домат в зехтин.
— Чувствам се като невероятна глезла — заявих доволно и отпуснах глава на рамото на Венсан. Беше ми толкова приятно да го докосвам, след като три седмици бях прегръщала единствено възглавницата си.
— Радвам се. Точно така исках да се почувстваш. Единственият начин, по който мога да ти се реванширам за това невероятно положение.
— Венсан, струва ми се невероятно, че съм тук с теб. Не ми трябва нищо друго.
Той се усмихна.
— Ще видим.
Докато вечеряхме, си припомних нещо, което Жан-Батист каза одеве.
— Венсан, какво се е случило с Шарл?
Той не отговори веднага.
— Какво ти е казал Жан-Батист?
— Че Шарл е метнал нож по портрета, а след това е избягал.
— Така стана. Но да знаеш, че това е краят. Всичко тръгна от случката на корабчето и стана още по-зле.
— Разкажи ми.
— В деня след спасителната операция, когато умът му се събуди, Шарл накара Шарлот да открие майката на момиченцето, което загина. Той я последва духом, разкъсван от чувство за вина, задето не беше успял да спаси детето. Два дни по-късно, когато се събуди, започна да преследва жената. Оставяше подаръци на вратата й. Носеше цветя в погребалното бюро. Дори отиде на погребението на малката.
— Много зловещо.
Венсан кимна.
— Шарлот се разтревожи и разказа на Жан-Батист. Той повика Шарл и му забрани да се вижда с жената. Дори спомена, че ще изпрати близнаците в някоя от вилите си на юг, за да откъсне Шарл от тази работа, докато не дойде на себе си. И тогава Шарл полудя. Напълно изгуби самообладание, разкрещя се, че цялата тази работа била напълно нечестна. Не искал да бъде ревенант цял живот, не искал да бъде принуден да се жертва за хора, които дори не познава, и да го пращат в изгнание, ако се намеси в живота им. Обвини Жан-Батист, задето го е хранил и се е грижил за него, след като е възкръснал, че не го е оставил да умре след разстрела, както е „предопределила природата“. След това хвърли ножа.
— Добре че не го е хвърлил по Жан-Батист.
— Все едно че по него го хвърли, защото думите му нараниха силно Жан-Батист. След това побърза да се изнесе от къщата, а Шарлот щеше да получи нервен срив. — Венсан замълча. — Сигурни сме, че ще се върне, след като се нафучи.
— Определено нещо го тормозеше още преди инцидента с лодката — отбелязах аз.
— Да. По принцип той беше най-големият екзистенциалист от всички ни. Не че аз не съм мислил дълго и задълбочено за целта ни тук. Просто на него му беше най-трудно да приеме истината.
„Това обяснява много“ — помислих си и ми дожаля за Шарл.
— Кога си е тръгнал?
— Преди два дни.
— Тогава го видях — отвърнах. — Беше в петък вечерта, малко след полунощ.
— Същото каза и Жан-Батист. Значи… обикаляла си клубовете без мен? — Той ми се усмихна шеговито. Разбрах, че иска да разведри настроението, като смени темата.
— Опитвах се да прогоня мъката с танци.
— Получи ли се?
— Не.
— Може би щеше да е по-добре, ако бях с теб — заяви самодоволно. — Да отидем ли да потанцуваме някоя вечер?