— Много смешно — каза Наставника. — Сам ли го измисли?
— Сам — гордо рече Андрей.
— Браво, много смешно… — Наставника пак засмя, клатейки глава. После седна в креслото и се загледа в градината. — Хубаво е тук у вас, в Белия двор — каза тон.
Андрей се обърна и също погледна към градината. Моравата бе обляна в слънчева светлина, над цветята пърхаха пеперуди, клоните на ябълковите дървета не трепваха, а някъде на двеста метра зад люляковите храсти се мяркаха белите стени и червеният покрив на съседната вила… И Уан — с дългата си бяла риза — кротко пристъпваше зад бръмчащата машина, а най-малкият му син припкаше ситно-ситно до него, хванал се за крачола му.
— Да, Уан най-сетне намери покоя, който търсеше — каза Наставника. — Той може би е най-щастливият човек в Града…
— Наистина, сигурно е така — съгласи се Андрей. — Във всеки случай не бих могъл да кажа същото за другите си познати.
— Ами такава е ориста на всички от твоя кръг — възрази Наставника. — Уан просто е изключение сред тях. Бих казал дори, че той изобщо човек от друг кръг. Не от твоя.
— Да-а — замисли се Андрей. — А пък навремето заедно товарехме боклука, седяхме на една маса и пиехме от една чаша…
Наставника сви рамене.
— Всеки получава от живота това, което заслужава.
— Това, към което се стреми — промърмори Андрей.
— Може и така да се каже. Но така или иначе, говорим за едно и също. Нали Уан винаги е искал да остане сред най-ниската прослойка на обществото. Изтокът си е Изток. Ние не можем да проумеем техния начин на мислене. И ето че пътищата ви се разделиха.
— Може да ви се стори смешно — каза Андрей, — но на мене и сега ми е толкова добре с него, както едно време. Винаги има за какво да си поговорим, има какво да си спомним… Когато сме сами, никога не се чувствувам притеснен.
— А той?
Андрей се замисли.
— Не знам. По-скоро май се притеснява. Понякога ми хрумва, че той прави всичко възможно да стои по-далеч от мене.
Наставника сплете пръсти и протегна ръце така, че ставите му изпукаха.
— Не е там работата — каза той. — Когато двамата с Уан седнете на бутилка водка и си спомняте как е било едно време, съгласи се, че Уан си почива. А когато седнеш с полковника на бутилка шотландско уиски, някой от вас почива ли си?
— Каква ти почивка — промърмори Андрей. — Няма такова нещо… Просто аз имам интерес да общувам с него, а той — с мене.
— А когато обядваш с Гайгер? А когато пиеш бира с Долфус? А когато Чачуа ти разказва новите вицове но телефона?…
— Да — рече Андрей. — Така е. Всичко това е вярно.
— Единствено с Изя си запазил предишните си отношения, ама и те са едни…
— Точно така — каза Андрей. — Ама и те са едни.
— Не-е, и дума не може да става! — решително каза Наставника. — Представи си само: тук седи полковникът, заместник-началник на щаба на вашата армия, стар английски аристократ от знаменит род. До него е седнал Долфус, съветник по строителството, някога известен инженер във Виена. И жена му — баронеса, чистокръвна потомка на пруски юнкер. А срещу тях — Уан. Портиерът Уан.
— М-да — рече Андрей. Той се почеса по тила и се засмя. — Има нещо неделикатно…
— Не-не! Остави деловата неделикатност, не е там работата. Представи си как ще се почувствува Уан в тази обстановка, на него какво ще му е?…
— Разбирам, разбирам… — каза Андрей. — Разбрах… Ами да, всичко това са глупости! Ще го извикам утре, ще седнем двамата, ще поседим тука, Мейлин и Селма ще ни измайсторят някой чифан12, а на момченцето ще подаря „Булдог“-а — имам тука един, без петле…
— Ще си пийнете! — подхвана и Наставника. — Ще си побъбрите за живота — и той има какво да ти разкаже, и ти си сладкодумен, а пък Уан нищо не знае нито за Пенджикент, нито за Харбаз… Ще бъде чудесно! Дори малко ви завиждам.
— Ами и вие наминете — засмя се Андрей.
Наставника също се засмя.
— Мислено ще бъда с вас — каза той.
В този момент някои звънна на входната врата. Андрей погледна часовника си — беше точно осем.
— Сигурно е полковникът — рече той и скочи. — Ще ида да го посрещна?
— Но, разбира се! — каза Наставника. — И те моля занапред никога да не забравяш, че такива като Уан в Града има стотици хиляди, а съветниците са общо дванадесет…
Наистина беше полковникът. Той винаги се явяваше точно навреме и следователно — първи. Андрей го посрещна в антрето, стисна ръката му и го покани в кабинета. Полковникът беше цивилен. Светлосиният костюм му стоеше като на манекен, редките сиви коси бяха грижливо вчесани, обувките му блестяха и гладко избръснатите бузи също лъщяха. Беше нисък на ръст, възсух, с добра стойка, но в същото време беше отпуснат, без онази вдървеност, толкова характерна за немските офицери, с които беше претъпкана армията.
12
Изопачено от чаофан — традиционно китайско ястие от ориз с подправки, известно в множество пикантни разновидности. —