— Много се радвам да ви видя… — рече полковникът. — Привет, господин… м-м-м…
— Ефрейтор Ото Фрижа, господин полковник! — възторжено изпищя Ото, сгъна се на две и едва докосна върховете на пръстите на полковника. — Имам чест да се явя!..
— Ото, Ото! — укори го Андрей. — У дома можем да минем и без чинове.
Ото жално се ухили, измъкна кърпата и се накани да избърше челото си, но се сепна и започна да я тика обратно, като все не можеше да улучи джоба си.
— Спомням си, когато бяхме пред Ал-Аламейн — добродушно рече полковникът, — моите момчета ми докараха един немски фелдфебел…
В антрето пак се разнесе звън и като се извини отново, Андрей излезе, оставяйки нещастния Ото в лапите на британския лъв.
Беше пристигнал Изя. Докато целуваше Селма по двете бузи, докато триеше по нейно настояване обувките си, докато се подлагаше на обработка с четката за дрехи, се изтърсиха наведнъж Чачуа и Долфус с неговото Долфусище. Чачуа влачеше Долфусището под ръка, като в движение я обсипваше е вицове, а Долфус с бледа усмивка се мъкнеше след тях. На фона на темпераментния началник на юридическата канцелария той изглеждаше още по-сив, безцветен и незначителен. В ръцете си държеше по един топъл шлифер, в случай че през нощта се захлади.
— На масата, на масата? — плесна с ръце Селма и гласът й звънна като нежна камбанка.
— Скъпа! — басово запротестира Долфусището. — Но аз трябва да се пооправя?…
— Защо?! — артистично се смая Чачуа, въртейки светналите си с пиянски блясък очи. — Няма може нещо да се добави към вашата красота? Съгласно член двеста и осемнадесети от наказателно-процесуалния кодекс законът може да възпрепятствува…
Вдигна се обичайната глъчка. Андрей не успяваше да се усмихне на всеки. В лявото му ухо клокочеше и бълбукаше Изя, който му обясняваше подробно нещо по повод ужасната неразбория в казармите по време на днешната тревога, а Долфус, още влязъл-невлязъл, взе да мърмори в дясното му ухо за клозетите и за главната канализационна магистрала, дето скоро щяла да се задръсти… После всички нахълтаха в трапезарията. Докато ги канеше и ги настаняваше, сипейки на ляво и на дясно закачки и комплименти, Андрей мимоходом забеляза как вратата на кабинета се отвори и оттам излезе, пъхайки лулата в широкия страничен джоб на сакото си, усмихващият се полковник. Беше сам. Сърцето на Андрей се сви, но в този момент се появи и ефрейтор Ото Фрижа — явно просто бе изостанал на предписваната от строевия устав дистанция от пет метра след по-старшия по звание. Започна гръмко тракане на токове.
— Сега ще пием и ще се веселим!.. — изрева с цяло гърло Чачуа.
Зазвъняха ножове и вилици. След като настани с усилие Ото между Селма и Долфусището, Андрей седна на мястото си и огледа масата. Всичко беше наред.
— И представете си, скъпа, оказа се, че на килима има ето такава дупка! Тези камъни са във вашата градина, господин Фрижа, ужасно хлапе такова!..
— Разправят, че сте разстреляли някого пред строя, полковник?
— И помнете думите ми: канализацията, именно канализацията някога ще погуби нашия Град!..
— Толкова красива и с толкова малка чашка в ръка?!
— Ото, миличък, я остави този кокал… Ето ти едно хубаво парче!..
— Не, Кацман, това е военна тайна. Стигат ми неприятностите, които ми създадоха евреите в Палестина…
— Още малко водка, съветник?
— Благодаря ви, съветник!
И под масата тракаха токове.
Андрей изпи две чаши водка една след друга — за разгрявка, — хапна си с удоволствие от ордьовъра и се заслуша заедно с другите в безкрайно дългия и ужасно неприличен тост, който произнасяше Чачуа. Когато най-сетне стана ясно, че съветникът по правните въпроси вдига тази мъничка-мъничка чашка с огромно-огромно удоволствие не за да подтиква присъствуващите към всичките изброени вече полови извращения, а само „в чест на моите най-зли и безпощадни врагове, с които цял живот се сражавам и от конто цял живот търпя поражение след поражение, а именно — за прекрасните жени!..“, Андрей облекчено се засмя с пълен глас заедно с всички и изпи на един дъх третата чашка. Вече съвсем премаляла, Долфусището охкаше и пъшкаше на пресекулки, прикривайки се със салфетката.
Всички някак много бързо се натряскаха. „Да! О, да!“ се дочуваше познатото възклицание от далечния край на масата. Надвесил потръпващия си нос над ослепителното деколте на Долфусището, Чачуа приказваше, без да млъква нито за миг. Напълно изнемощяла, Долфусището пъшкаше на пресекулки и игриво се отдръпваше от него, като с цялата си тежест се притискаше с широкия си гръб до Ото. Той вече за втори път изтърваваше вилицата си. Близо до Андрей, оставил най-после канализацията на мира, Долфус ни в клин, ни в ръкав изпадна в служебен ентусиазъм и взе да издава на провала държавни тайни. „Автономия! — заплашително мърмореше той. — Ключът към ан… авн… автономията е хлорелата13!.. Великият строеж ли?… Не ме разсмивайте. Какви дирижабли, по дяволите? Хлорела!“ „Съветник, съветник — взе да го вразумява Андрей. — За бога! Изобщо не е задължително всички да знаят това. Я по-добре ми разкажете как вървят работите в лабораторния корпус…“ Прислугата вдигна мръсните чинии и донесе чисти. Ордьовърът вече бе пометен и сега поднесоха месото по бургундски.
13
Хлорела — зелени едноклетъчни водорасли, съдържащи много белтъчини и стимулатори на растежа. Хлорелата се смята за перспективен източник на храна, може да се използва и за очистване на въздуха в подводници, космически кораби и други автономни съоръжения. —