Там се издигаше Зданието.
То стоеше здраво на земята, разположено съвсем естествено сред дърветата, сякаш бе тук отдавна, от край време, и смяташе да си остане тук за вечни времева — червено, тухлено, четириетажно — и както тогава прозорците на първия етаж бяха закрити с капаци, а покривът бе обшит с поцинкована ламарина и към вратата водеше каменно стълбище с четири стъпала, а до единствения комин стърчеше странна антена с няколко напречни пръчки. Но сега всички прозорци бяха тъмни и тук-таме на първия етаж липсваха капаците, а стъклата бяха зацапани, напукани и някъде съвсем потъмнели от мръсотия, на места вместо тях бяха заковани изкорубени парчета шперплат, а някои стъкла бяха облепени на кръст с широки хартиени ленти. И вече не се дочуваше тържествената и мрачна музика — от Зданието като невидима мъгла пълзеше тягостна непроницаема тишина. Без да се замисля нито за миг, Андрей прехвърли крака през перваза и скочи в градината. Тръгна към Зданието, крачейки по меката гъста трева, като разпръскваше светулките и все по-дълбоко се зариваше в мъртвата тишина, вторачил очи в познатата медна дръжка на дъбовата врата, която сега не блестеше, а бе покрита със зеленикава патина.
Той се изкачи по каменните стъпала и погледна назад. В ярко осветените прозорци на трапезарията, причудливо пречупвайки се, весело подскачаха човешки сенки, леко се носеше танцова музика и, кой знае защо, отново подрънкваха ножове и вилици. Андрей махна с ръка на всичко това, обърна се и сложи ръка върху влажната гравирана мед. В антрето сега цареше полумрак, спареният прогизнал въздух миришеше на мухъл, а виенската закачалка стърчеше в ъгъла гола като мъртво, изсъхнало дърво. Пътеката и металните пръчки на мраморното стълбище бяха изчезнали и по стъпалата самотно изпъкваха само зеленясалите пръстени, мяркаха се стари, пожълтели угарки и още някакъв боклук. Пристъпвайки тежко, без да чува нищо освен собствените си стъпки и собственото си дишане, Андрей бавно се изкачи на горната площадка.
От отдавна изгасналата камина го лъхна зловонен мирис на отколешно пожарище и амоняк, нещо едва доловимо шаваше, пъплеше и шумолеше. В огромната зала беше все така студено, в нозете му духаше, черните прашни, парцаливи платнища висяха от невидимия таван, по мрачните мраморни стени тъмнееха грозни, подозрителни петна и блестяха протекли следи от избила влага, златото и пурпурът се бяха оронили, а горделивите бюстове — гипсови, мраморни, бронзови, златни — сляпо и скръбно гледаха от нишите през вълмата от прашна паяжина. Паркетът под краката му силно скърцаше и се огъваше на всяка крачка, по осеяния с боклуци под се ширеха лунни квадрати, а пред него чезнеше в далечината някаква дълбока галерия, в която Андрей досега не беше стъпвал. И внезапно цяло пълчище плъхове изскочи изпод краката му, понесе се с писъци и трополене по галерията и изчезна в тъмнината.
Но къде са всичките те? — хаотично си мислеше Андрей, бродейки по галерията. — Какво е станало с тях? — питаше се той, докато се спускаше в спарените плесенясали подземия по кънтящите железни стълби. Та как е могло да стане всичко това? — напрягаше ума си той, преминавайки от стая в стая, а под краката му хрущеше оронена мазилка, скърцаше натрошена стъкло, жвакаше кал, обрасла с мъхнати плюски от мухъл… и се носеше сладникав мирис на разложение, и някъде, процеждайки се капка по капка, водата сякаш отмерваше времето и по изподраните стени чернееха огромни картини в масивни рамки, но какво бе нарисувано на тях, вече не можеше да се различи…
Отсега нататък тук винаги ще бъде така, мислеше си Андрей. Сторил съм нещо, всички ние сме сторили нещо, заради което отсега нататък тук винаги ще бъде така. То повече няма да се помръдне от мястото си, ще остане тук завинаги, ще гние и ще се руши като най-обикновена къща, рухнала от старост, и в края на краищата ще го срутят с чугунени бойници, ще запалят боклука, а обгорелите тухли ще изхвърлят на сметището… Та нито един глас не се чува тук! И изобщо никакъв звук, само плъховете пищят от отчаяние по ъглите…
Той видя огромна кантонерка с плъзгаща се врата и неочаквано си спомни, че точно такъв шкаф има в стаичката му от шест квадратни метра, дето единственият прозорец гледа към вътрешния двор-шахта, а до нея е кухнята. Кантонерката е пълна със стари вестници и навити на руло плакати, които баща му колекционираше преди войната, и с още някакви непотребни, пожълтели кочани и топчета хартия… и когато капанът смаза муцуната на един огромен плъх, той някак се изхитри да се завре в този шкаф и дълго време мърдаше и шумолеше там, и всяка нощ Андрей се боеше, че ще се стовари на главата му, а веднъж взе бинокъл и отдалеч, чак от перваза на прозореца, погледна какво става там, сред купчините хартия. Видя — или му се стори, че видя? — стърчащи уши, сива глава и ужасен, блестящ, сякаш лакиран, мехур вместо муцуна. Беше толкова зловещо, че той изскочи като попарен от стаичката си и известно време, примрял, седя на сандъка в коридора, като чувствуваше, че му се повдига. У дома нямаше никой, така че не се стесняваше, но се срамуваше от страха си, и в края на краищата стана, отида в голямата стая, нави грамофона и си пусна „Рио Рита“14… А след още няколко дни в стаичката му се появи сладникав, предизвикващ гадене мирис, съвсем същият като този тук…
14
Американски шлагер от 1929 г., станал много популярен в Съветския съюз след показването на едноименния филм-мюзикъл на Лутър Рийд. —