— Виж го ти!.. — каза Изя и ожесточено зарови пръсти в брадата си, мъчейки се да докопа брадавицата.
— Да-да! И аз непрекъснато си блъскам главата кому може да е изгодно това. И както гледам, може да е изгодно само на твоя Пак. Мълчи! Остави ме да се изкажа! Ако изчезнем безследно, Гайгер няма да научи нищо — нито за колонията, нито за каквото и да било… И скоро няма да се реши да организира такава експедиция. Тогава те няма да бъдат принудени да напуснат топлото си местенце и да се оттеглят на север… Ето как излиза, разбираш ли?
— Според мен ти си се побъркал — рече Изя. — Откъде е това чувство у тебе? Ако става дума да си вдигаме дърмите — за това не е нужно никакво чувство. Всички искат да се връщат… Но откъде ти хрумна, че някой иска да ни унищожи?
— Не знам! — рече Андрей. — Казвам ти: имам такова чувство… — Той помълча. — Във всеки случай прав бях, когато реших да взема вдругиден Пак със себе си. Той няма какво да прави в лагера без мен…
— Абе какво общо има той с тази работа?! — сопна се Изя. — Я си размърдай малко глупавата тиква! Да речем, че ни унищожи, а после какво? Осемстотин километра пеша ще драпа, а? През безводната пустиня?
— Откъде да знам? — озъби му се Андрей. — Може пък да умее да кара трактор…
— Ами тогава вземи да подозираш и Фъфлата — каза Изя. — Как беше там… Като в приказката за цар Додон… Шемаханската царица15.
— М-да… Фъфлата… — замислено рече Андрей. — И тя не е цвете за мирисане… И оня Немия… Какъв е той? Откъде е? Защо ходи постоянно подире ми като куче? Даже до клозета… Между другото знаеш ли, оказа се, че той вече е бил по тези места.
— Голямо откритие си направил! — пренебрежително рече Изя. — Колко отдавна съм го разбрал. Тези, безезичните, са дошли от север…
— Да не би пък тука да са им отрязали езиците, а? — тихо подхвърли Андрей.
Изя го погледна.
— Виж какво, дай да пийнем — каза той.
— Няма с какво да го разредим.
— Ами тогава искаш ли да ти доведа Фъфлата?
— Я се махай от главата ми… — Андрей стана и мръщейки се, раздвижи протритото си стъпало в обувката. — Е, добре. Ще отида да поогледам какво става наоколо. — Той се потупа по празния кобур. — Ти имаш ли пистолет?
— Тука някъде трябва да е. Защо?
— Нищо, аз тръгвам — рече Андрей.
Като измъкна в движение фенерчето, той излезе в коридора. Немия се изправи насреща му. Вдясно, от вътрешността на апартамента, иззад открехнатата врата се дочуваха тихи гласове. Андрей се поспря.
— … В Кайро, Дуган, в Кайро! — внушително и тържествено заяви полковникът. — Сега вече се убеждавам, че всичко сте забравили, Дуган. Двадесет и първи полк на Йоркширските стрелци беше и тогава го командуваше старият Бил, петият баронет Стратфорд.
— Моля да ме извините, господин полковник — почтително възрази Дуган. — Можем да направим справка в дневниците на господин полковника…
— Няма нужда, няма нужда от никакви дневници, Дуган! Занимавайте се там с пистолета си. Освен това ми обещахте да ми почетете, преди да заспя…
Андрей излезе на стълбищната площадка и връхлетя върху Елизауер като върху телеграфен стълб. Сгърбен, той пушеше, опрял задник в железните перила.
— Последната преди лягане, а? — попита Андрей.
— Тъй вярно, господин съветник. Сега си лягам.
— Лягайте си, лягайте си — рече Андрей, минавайки покрай него. — И помнете, че който повече спи, той по-малко греши.
Елизауер почтително се засмя подире му. Върлина с върлина, помисли си Андрей. Ти само гледай да не оправиш трактора за три дни и тогава ще видиш как ще те впрегна във влачката…
Нисшите чинове се бяха разположили на долния етаж (макар че се бяха научили да оплескват по-горните). Тук не се чуваха никакви разговори — явно всички или почти всички вече спяха. Вратите на апартаментите, които гледаха към широкото преддверие, бяха открехнати, за да става течение, и през тях се дочуваше многогласно хъркане, сънено примляскване, бълнуване и дрезгава тютюнджийска кашлица.
Отначало Андрей надникна в апартамента отляво. Там се бяха настанили войниците. От една малка стая без прозорци струеше светлина. Сержант Фогел само по гащи и с фуражка, килната на тила, седеше зад масичката и прилежно попълваше някаква ведомост. В армията цареше ред: вратата на стаичката беше широко отворена, така че никой не можеше да влезе или да мине, без да бъде забелязан. Щом дочу стъпки, сержантът бързо вдигна глава и се вгледа, като заслони с ръка лицето си от светлината на лампата.
15
Героят съзнателно изопачава имената на цар Дадон и Шамаханската царица от „Приказка за златното петле“ на А. С. Пушкин. Шамаханската царица е станала символ, подобен на троянския кон у Омир. —