Чакай, не за това ставаше дума. Въпросът беше може ли човек да заповядва и да изпитва жалост. Ето на мен например ми е жал за войниците. Прекрасно ги разбирам, дори им съчувствувам. Нали подбирахме само доброволци и естествено услугите си предложиха преди всичко авантюристи, сган от типа „марш-на-носа!“17, на които им е скучно и доста са посърнали в нашия благоустроен град и които нямат нищо против да поогледат съвсем нови, непознати места, при нужда да си поиграят с автоматите, да потършуват из развалините, а когато се върнат, да натъпчат джобовете си с парите от наградата, да си лепнат новите нашивки и да се поперчат като петли пред майките… И ето че вместо всичко това пипнаха дрисък, кървави мазоли и някаква ужасна проклетия се тръсна на главите им… Как човек да не се разбунтува!
А на мен? На мен да не би да ми е по-леко? Да не би и аз да съм дошъл тука дрисък да хващам? И на мен не ми се ще кой знае колко да вървя по-нататък, аз също не очаквам вече нищо хубаво и аз, дявол да ви вземе, също хранех някакви надежди — и аз си имах, ако искате да знаете, свой кристален дворец там някъде, далеч зад хоризонта! Защо си мислите, че аз няма да съм доволен сега да издам заповед: край, момчета, да си вдигаме чукалата и да се връщаме откъдето сме дошли!.. Нали и на мен вече ми се повдига от тази мръсотия, аз също съм разочарован, аз също, дявол да го вземе, се страхувам от онова келяво трептене и от хората с железните глави. Защо си мислите, че моето сърце не се е свило, когато видях онези хора без езици: ето го предупреждението — не отивай нататък, глупако, връщай се… А вълците? Да не си мислите, че мед ми капеше на душата, когато сам-самичък вървях в ариергарда, защото вие всичките бяхте напълнили гащите от страх? Изскачат от облака прах със зинала паст, откъсват ти половината задник и дим да ги няма… Ето как стоят нещата, миличките ми, драга моя паплач, не само на вас ви е тежко и на мен душата ми чак се е напукала от жажда…
Е, добре, рече си той. А ти за какъв дявол тогава искаш да продължиш напред? Давай още утре сутринта команда — като птички ще полетим, след месец ще си бъдем в къщи, ще хвърлиш в краката на Гайгер всичките си високи пълномощия и ще му кажеш: ще имаш да вземаш, братче, сам върви, щом чак толкоз ти е припряло да си играеш на експанзия, тъй де, ако тебе те сърби оная работа… Всъщност не, защото непременно трябва да вдигнеш скандал? Кой каквото ще да разправя, но ние проникнахме на седемстотин километра на север, направихме карта, изровихме и натъпкахме десет сандъка с архиви — да не би да е малко? Абе нищо няма там, нататък! Докога трябва да се трепем? Краката ни са целите в мазоли, здраво място по тях не остана! Това не ти е Земята, не е кълбо! И никакъв Антиград естествено няма, това сега вече е ясно като бял ден — него тука никой не го е чувал, нито го е виждал… С една дума, оправдания ще се намерят. Оправдания… Там е работата, че са оправдания!
А всъщност как стоят нещата? Разбрахте се да вървите докрая и на тебе ти беше заповядано да вървиш докрая. Така ли е? Така. Я да видим сега: можеш ли да продължиш? Мога. Кльопачка има, с оръжието всичко е наред… Хората естествено са капнали от умора, но всички са здрави и читави… Пък и в края на краищата май не са чак толкова каталясали, щом всяка вечер имат сили да катурват Фъфлата… Не, братче, явно противоречие има в думите ти. Никакъв началник не си ти, голям боклук излезе, ще ти каже Гайгер, подведе ме ти! Пък и в това време Кехада ще почне да му пее на ухото, Пермяк ще се лепне на другото, а и Елизауер няма да пропусне възможността да заприглася…
Андрей се помъчи бързо да пропъди тази мисъл, но вече беше късно. С ужас откри, че всъщност никак не му е безразлично дали ще запази положението си на господин съветник и цялото му същество се бунтува дори при мисълта, че това положение внезапно може да се промени.
Много важно, като се промени, мислеше си той, защитавайки се. Да не би да умра от глад, като не заемам вече това положение? Моля! Нека господин Кехада да седне на моето място, а пък аз ще седна на неговото. Да не би общото дело да пострада от това?… Боже мой, внезапно си помисли той. Че какво дело е всъщност? Какви ги дрънкаш, драги? Не си малък — тръгнал си да се грижиш за съдбините на света… Вече трябва да си наясно, че съдбините на света ще минат и без тебе, и без Гайгер… Нали всеки трябва да си гледа работата на своя пост? Така е, нямам нищо против. Готов съм да си гледам работата на своя пост. На своя. Тъкмо на този пост. На поста, който ми дава власт. Те това е, господин съветник!.. Но защо не, по дяволите! Откъде накъде един бивш подофицер от победена армия ще има право да властвува над милионен град, а аз — почти кандидат на науките, човек с висше образование, комсомолец — да нямам право да властвувам над научния отдел? Хубава работа, да не би да имам по-малки възможности от неговите? Каква е причината тогава?…
17
Според преданията, когато волжките разбойници пленявали кораб, натирвали екипажа му на бака със заповедта: „Марш на носа!“, за да не им пречи, докато разграбват кораба. —