Андрей замълча. От всичките тези приказки нямаше никакъв смисъл. Никой не го слушаше. Пред него имаше само вратове — чугунени, каменни, железни, нефритени…, бръснати, плешиви, къдрави, с плитки, нащърбени или пък изобщо скрити зад ризници, шлемове, триъгълни шапки… Не ви харесва, а? — тъжно си помисли той. Истината боде, нали? Свикнали сте песнопойци да ви възхваляват, оди за вас да четат. Егзиге монументум23… А какво толкова ви казах? Е, не ви залъгвах, разбира се, не ви се подмазвах — каквото мислех, това и казах. Та аз не съм против величията. Пушкин, Ленин, Айнщайн… Но не обичам идолопоклонството. Човек трябва да свежда глава пред делата, а не да се кланя на статуи. А може би дори и на делата не бива да се кланя. Защото всеки прави това, което е по силите му. Един прави революция, друг — свирки. Ако силите ми стигат само дотам, една свирка да направя, тогава какво — да не съм лайно?…
А гласът зад жълтата мъгла продължаваше като латерна да си дрънка своето и вече се дочуваха отделни думи: „невиждано и нечувано… от катастрофалното положение… само вие… заслужи вечна благодарност и вечна слава…“. Ето най-вече това не мога да търпя, помисли си Андрей. Най-много мразя, когато започнат да ни замерват с вечността. Братя навеки. Вечна дружба. Навеки заедно. Вечна слава… Откъде се е взела тая мания? Какво вечно виждат наоколо?
— Стига си лъгал! — ревна той през масата. — Съвест нямаш ли?
Никой не му обърна внимание, той се обърна и закрета обратно, усещайки как течението го пронизва до кости — беше смърдящо течение, пропито с гадните миризми на гробница, ръжда и окислена мед… А пък този, дето дрънкаше там, не беше Изя, омърлушено си помисли той. Изя никога не е изричал такива думи. Напразно го набедих… И напразно дойдох тук. За какъв дявол всъщност се домъкнах? Навярно ми се е сторило, че нещо съм разбрал. Нали все пак прехвърлих трийсетте, време е вече да разбирам как стоят нещата. Що за абсурдна идея беше — да убеждавам паметниците, че никому не са нужни? Все едно да убеждаваш хората, че и те никому не са нужни… То може и така да е, ама кой ще ти повярва?…
Нещо стана с мен през последните години, помисли си той. Загубих нещо… Целта загубих, ето това е. Само допреди пет години точно знаех защо са нужни едни или други мои действия. А ето че сега не знам. Зная, че Хнойпек трябва да бъде разстрелян. Но защо — не ми е ясно. По-точно — ясно ми е, че тогава ще мога много по-спокойно да работя, но защо е нужно да мога по-спокойно да работя? Та нали това е нужно само на мен. За мен е. Колко години вече живея за себе си… Това сигурно е правилно: нали никой няма да седне да живее вместо мен, за мен, налага се сам да се погрижа за себе си. Ама това е скучно, тъжно е, сили нямам… И друг избор нямам, помисли си той. Ето това разбрах… Човек нищо не може и не знае да прави. Той може и знае да прави само едно — да живее за себе си. Андрей дори скръцна със зъби, съзнавайки колко безнадеждно ясна и определена е тази мисъл.
Той излезе от гробницата в сянката на колоните и зажумя. Жълтият нажежен площад, гъсто осеян с голи пиедестали, се ширна пред него. Жегата прииждаше оттам на вълни като от пещ. Зной, жажда, изнуреност… Това беше светът, в който трябваше да живее и следователно да действува.
Изя спеше на сянка, изтегнат по корем на каменните стъпала и заврял лице в разтворената книга. Отзад на панталоните му зееше дупка, а краката му с подпетените обувки бяха неестествено изметнати. Той вонеше от километър. Немия беше до него — клекнал, със затворени очи, облегнат на колоната, а на коленете му лежеше автоматът.
— Да вървим — уморено рече Андрей.
Немия отвори очи и стана. Изя вдигна глава и погледна към Андрей през подпухналите си клепачи.
— Къде е Пак? — попита Андрей и се озърна.
Изя седна, зарови свитите си пръсти в прашната буйна коса и взе ожесточено да се чеше.
— По д-дяволите… — промърмори той неясно. — Слушай, гладен съм като вълк, не издържам вече… Кога най-сетне ще ядем?
— Ей сега тръгваме — рече му Андрей. Той продължаваше да се озърта. — Къде е Пак?
— Отиеилиоекаа — отвърна Изя, прозявайки се зверски. — Пфу, съвсем се скапах от тази жега, дявол да я вземе…
— Къде отиде?
— В библиотеката отиде — Изя скочи, вдигна книгата и се опита да я натика в торбата. — Решихме, че докато той подбира книгите… Колко е сега часът? Моят май е спрял…
23
Преиначено от Exegi monumentum (лат.) — „Издигнах си паметник“ — началните думи на стихотворението от Хораций, в което поетът предрича безсмъртие на поезията си. —