— Дура лекс, сед лекс8 — отсече Кенши.
— Тази поговорка е измислена от бюрократите.
— Тази поговорка — авторитетно заяви Кенши — е измислена от хората, които са се стремели да запазят единни правилата за съвместен живот в пъстрата свободна човешка общност.
— Ето на, в пъстрата общност! — подхвана Андрей. — Единен закон за всички няма и не може да има. Няма единен закон за експлоататора и за експлоатирания. Виж, ако Уан беше отказал от директор да стане портиер…
— Не е твоя работа да тълкуваш закона — студено рече Кенши. — За тази работа има съд.
— Но нали съдът не познава и не може да познава Уан така, както го познавам аз!
Кенши поклати глава с презрителна усмивка.
— Боже мой, какви вещи специалисти си имаме в прокуратурата!
— Добре, добре — промърмори Андрей. — Можеш и статия да напишеш. Некадърен следовател освобождава престъпен портиер.
— Бих написал, но ми е жал за Уан. А за тебе, глупако, изобщо не ми пука.
— Та нали и аз правя всичко заради Уан! — рече Андрей.
— Но ти си следовател — възрази Кенши. — А аз не съм. Аз нямам нищо общо със законите.
— Знаеш ли какво — каза Андрей. — Я ме остави на мира за бога. И без това ми се вие свят.
Кенши вдигна очи и се усмихна.
— Да, виждам. И на челото ти е изписано. Хайка ли имаше?
— Не — каза Андрей. — Просто се спънах. — Той погледна часовника си. — Ще пием ли по още една?
— Благодаря, стига — каза Кенши, като се надигна. — Не мога да пия толкова много с всеки следовател. Пия само с тези, които ми дават информация.
— Майната ти тогава — каза Андрей. — Ей го на, дойде Чачуа. Иди го питай за „Падащите звезди“. Той е постигнал голе-еми успехи, днес се хвалеше… Само че имай предвид: той е много скромен и ще отрича, но ти не го оставяй на мира, пораздрусай го и ще получиш материал!
Кенши, размествайки столовете, тръгна към Чачуа, които унило бе свел глава над тънка пържолка, а Андрей, отмъстително усмихнат, бавно се насочи към изхода. Хубаво би било да остана и да погледам как Чачуа ще се развика след малко, помисли си той. Жалко, че нямам време… И тъй, господин Кацман, интересно ми е как вървят работите при вас! И да не ви дава господ, господин Кацман, пак да почнете да ме мотаете. Няма да допусна това, господин Кацман…
В стая тридесет и шеста беше включено цялото възможно осветление. Господин Кацман стоеше, подпрял се с рамо на разтворената огнеупорна каса, и разлистваше припряно някакво дело, като по навик си подръпваше брадавицата и, кой знае защо, се хилеше.
— Мътните да те вземат! — продума Андрей объркан. — Кой ти разреши? Как си позволяваш, дявол да го вземе!..
Изя го погледна с безизразни очи, ухили се още по-широко и каза:
— Никога не съм предполагал, че сте натрупали такъв куп материали за Червеното здание.
Андрей дръпна папката от ръцете му, с трясък захлопна желязната врата на касата, хвана го за рамото и го тласна към табуретката.
— Седнете, Кацман — Андрей едва се сдържаше. Всичко наоколо се замъгли пред очите му от ярост. — Написахте ли каквото трябваше?
— Виж какво — рече Изя. — Вие тук всички сте просто идиоти!.. Седите си сто и петдесет кретени и изобщо не можете да разберете…
Но Андрей вече не го гледаше. Той беше вперил поглед в листа с надписа „Показания на подследствения Й. Кацман…“. Там нямаше никакви показания. На листа се мъдреше рисунка с перо — мъжки полов орган в естествена големина.
— Мръсник — каза Андрей задъхано. — Гадина.
Той грабна телефонната слушалка и с треперещи пръсти набра номера.
— Фриц? Обажда се Воронин… — със свободната си ръка Андрей разкопча яката на ризата си. — Много ми трябваш. Моля те, ела веднага при мен.
— Какво има? — недоволно попита Гайгер. — Тъкмо се канех вече да си ходя в къщи.
— Много те моля! — Андрей повиши глас. — Ела при мен.
Той затвори телефона и погледна към Изя. Установи, че не може да го гледа, и се вторачи някъде зад него. Изя, седнал на табуретката, кълколеше и се хилеше, потриваше ръце и непрекъснато ломотеше, дрънкаше нещо с отвратително самодоволна безцеремонност, нещо за Червеното здание, за съвестта, за глупаците свидетели — Андрей нито слушаше, нито чуваше. Решението, което бе взел, го изпълваше със страх, но и с някаква дяволска радост. Всяка фибра на тялото му потрепваше от възбуда, той очакваше и вече нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще се отвори вратата, кога мрачният зъл Фриц ще прекрачи прага и това отвратително самодоволно лице ще се измени и ще се изкриви от ужас и позорен страх… Особено ако Фриц се появи с Румер. Само видът на Румер ще бъде достатъчен, неговата зверска космата мутра със сплескан нос. Андрей изведнъж почувствува, че по гърба го полазват тръпки. Целият беше плувнал в пот. В края на краищата все още можеше да промени решението си. Все още можеше да каже: „Всичко е наред, Фриц, нещата се оправиха, извинявай за безпокойството…“