— А — каза неопределено здравенякът. — Ясно. Само че защо трябва да ходите в кметството? Да бяхте арестували цензора и да си издавате вестника както си щете.
Андрей реши засега да се държи дръзко.
— Втасахме я, вие да ме учите — каза той. — Цензора и без вашите съвети го арестувахме. И изобщо пуснете ме да мина.
— Представител на пресата… — промърмори онзи, който сумтеше в дясното му ухо.
— Че какво? Нека да върви — милостиво разреши хлапакът отляво.
— Нека — каза здравенякът. — Нека върви. Само после да не ни се сърди на нас… Оръжие имате ли?
— Не — каза Андрей.
— То си е за ваша сметка — рече здравенякът, отмествайки се встрани. — Минете…
Андрей мина. Зад гърба му здравенякът каза с писклив глас: „Жасминът е цвете хубавелче!..“9 и милиционерите се засмяха. Андрей знаеше това стихче и изпита желание гневно да се обърне, но само ускори крачките си.
На Главната улица беше пълно с народ. Повечето стояха покрай стените на сградите или се бяха скупчили във входовете и всички носеха бели превръзки. Някои стърчаха насред улицата — приближаваха се към прииждащите фермери, казваха им нещо и фермерите продължаваха нататък. Магазините все още бяха затворени, но тук пред тях нямаше опашки. Край хлебарницата възрастен милиционер с чепата тояга втълпяваше на някакво самотно бабе: „Абсолютно сигурно е, мадам. Днес магазините няма да работят. Аз самият съм собственик на бакалница, мадам, знам с положителност…“ Бабето пискливо обясняваше, че ще умре тук, ей на тия стъпала, но няма да си изтърве реда на опашката…
Като старателно потискаше нарастващата в душата си тревога и чувството за някаква ирационалност на заобикалящия го свят — всичко беше като на кино, — Андрей се добра до площада. Главната улица, която излизаше от площада, беше задръстена с талиги, каруци, двуколки и различни конски и биволски коли. Наоколо вонеше на конска пот и прясна оборска тор, жребци и кобили от всевъзможни породи клатеха глави, синовете на блатата шумно си подвикваха и блещукаха цигари. Носеше се дим — някъде наблизо бяха запалили огън. Изпод един свод излезе, закопчавайки се в движение, мустакат дебеланко с тексаска шапка. Той едва не връхлетя върху Андрей, добродушно спомена дявола и се запровира между талигите и каруците, като гръмогласно викаше някой си Сидор: „Давай насам, Сидор! Давай в двора, там може! Само гледай в краката си, да не цопнеш!..“
Андрей прехапа устни и продължи нататък. В самото начало на площада каруците вече стояха на тротоара. Много от тях бяха разпрегнати, наоколо подскачаха спънати коне и оклюмали душеха асфалта. В каруците спяха, пушеха и ядяха, дочуваше се апетитно бълбукане и мляскане. Андрей се изкачи на някакво входно стълбище да огледа отгоре този стан. До кметството оставаха около петстотин метра, но трябваше да преодолее същински лабиринт. Пращяха и димяха огньове, пушекът — сивосинкав от живачните лампи — се носеше над фургоните и талигите и се всмукваше като в гигантски комин от Главната улица. Някаква гадина с жужене кацна на бузата му и се впи в нея като карфица. Андрей с отвращение цапна нещо едро и мъхнато, което сочно изхрущя под дланта му. Домъкнаха ги от блатата, сърдито си помисли той. От полуотворения официален вход силно лъхаше на амоняк. Андрей скочи на тротоара и решително се мушна в лабиринта от коне и каруци, но още при първите крачки се подхлъзна на нещо меко и ронливо.
Тромавата закръглена сграда на кметството се извисяваше над площада като пететажен бастион. Светеха само няколко прозореца, а край тях жълтеникаво мъждукаха изнесените отвън шахти на асансьорите. Фермерският стан беше обкръжил зданието, така че между каруците и кметството пустееше тясно пространство, осветено от ярките лампи, окачени на изящни чугунени стълбове. Под лампите се тълпяха фермери, почти всички с оръжие, а срещу тях, пред входа на кметството, се бе изправила редица от полицаи — ако се съдеше по отличителните им знаци, повечето бяха сержанти и офицери.
Андрей вече се провираше през въоръжената тълпа, когато някой го повика. Той спря и се огледа.
— Абе тука съм, ето ме! — изрева познат глас и Андрей най-после видя чичо Юра.
Поклащайки се, чичо Юра се приближаваше към него с протегната ръка — все в същата гимнастьорка и с килната пилотка, а на широк ремък през рамото му висеше старата познайница — картечницата.
— Здрасти, Андрюша, градско чедо такова! — гръмогласно възкликна той и твърдата му длан с трясък се стовари върху дланта на Андрей. — А аз тука все те търся, я каква врява се е вдигнала, не може, викам си, нашият Андрей да го няма! Той е навито момче, си казвам, непременно ще се върти тука някъде…