Беше заключено. С треперещи ръце опита със следващото, но в бързината то изскърца с оглушителен звук, който отекна в тъмнината.
Стъпките спряха. За Елейзабел тишината бе още по-мъчителна от тяхното приближаване. Въздухът се пропи от мириса на сол. Тя дори я усети по устните и езика си. Сега в стаята бе много студено, толкова, че тя започна да се тресе неудържимо. От устата й излизаше пара.
Като в студените и мрачни морски дълбини, помисли си. Тогава усети как влагата започна да се лепи по тялото й, мокрейки нощницата й, прилепвайки и сплъстявайки косата към лицето й под формата на влажни и лепкави пипала. Вече се тресеше с всичка сила. Успя да погледне надолу към вътрешността на чекмеджето. Там имаше нож, но не за писма, а с ве-образно острие.
Нещо се блъсна във вратата. Елейзабел изкрещя, грабна ножа и коленичи срещу вратата. Блъскането се повтори, като този път се разклати и касата на вратата. Елейзабел изписка отново, като заглуши непоносимия звук.
Но как Таниел не бе усетил тази шумотва и не се беше събудил?
Ако това пред вратата не бе самият той.
Последва тишина. Елейзабел се бе втренчила във вратата с широко отворени очи, задъхваше се, трепереше и стискаше ножа пред себе си в отчаян опит да се защити от онова, което щеше да се появи. Кожата й бе лепкава, а косата й се бе сплъстила. Ключът започна бавно да се завърта. Обзета от ужас, Елейзабел се бе втренчила в ключалката, където ключът се въртеше милиметър по милиметър, приближавайки я до момента, когато между нея и нещото отвън нямаше да остане никаква преграда. Не можеше дори да мръдне от мястото си. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел.
Вратата бавно започна да се отваря, разкривайки десетина сантиметра пълен, непрогледен мрак. Съвършена тишина.
Когато на сутринта Кейтлин се върна от лов, бе цялата изподраскана, но като че ли не бе пострадала сериозно. Нощта бе безуспешна. Покривните катерачи бяха изчезнали още преди тя да пристигне, а през останалото време тя ги бе търсила, но така и не ги бе настигнала. Откри Таниел да седи в едно от креслата с чаша бренди в ръка.
— Добро утро — поздрави го тя жизнерадостно, и седна до него. Той сипа още едно бренди и и го предложи.
— Таниел, много си мил — каза тя.
— Има развитие на нещата — заяви той.
Кейтлин се изправи на стола.
— Тази сутрин чух Елейзабел да крещи. Когато отидох бе почти подивяла от страх и бръщолевеше странни неща. Отне ми цял час да я успокоя и да ми разкаже какво се е случило.
— И какво ти каза? — попита Кейтлин.
Той й разказа за преживяното от Елейзабел през нощта и натрапника в коридора.
— После й дадох успокоително. Сега спи от известно време.
— И ти не си чул нищо преди това? — попита го тя.
— Не — отвърна той. — Какво мислиш за тази история?
Кейтлин не отговори веднага. Разклати чашата с брендито, за да го затопли.
— Склонна съм да мисля, че е луда — каза тя най-после.
Таниел също замълча за известно време. Огънят и светлината отвън придаваха застиналост на чертите му.
— Ти й вярваш — заяви Кейтлин и гласът й отекна в чашата, докато отпиваше от брендито.
— Просто начинът, по който ми го описа… — каза той замислено. — Не може просто да си го измисли. Това е било дрог, сигурен съм.
— Но това е описание на дрог като по учебник — възрази Кейтлин. — Точно затова се съмнявам в думите й. Може би го е прочела някъде. Ние не знаем нищо за миналото й, помисли за това. Още повече, че в цялата история има само две потвърдени срещи с Издавения народ.
— Опитвам се да проследя фактите, — каза Таниел, като стана и започна да кръстосва стаята, която ставаше все по-светла с изгряването на слънцето. — Беше влажно. Стражите, които беше изрисувала по рамката на вратата, бяха пипани. Бяха разкривени и разхвърляни Нещо е пробвало да премине със сила бариерата.
— Или пък някой ги е изтрил и е надраскал нови — каза Кейтлин.
— Не е изключено. Виж, Таниел, тя е просто едно изгубено момиче. На кого му е притрябвало да изпраща дрог след нея? Знаеш ли колко трудно е да привлечеш един от тях?
Таниел се облегна на прозореца, а светлината, проникваща отвън, озари гърба и раменете му и хвърли сянка върху лицето му. Кейтлин въздъхна и стана с ръце в джобовете, като се изправи пред бившия си ученик.
— Знам, че ти се иска да е нормална — каза тя. — Наистина тази работа те среща с много малко хора — навън си през нощта, ловуваш. Не можеш да си сам, Таниел. Ти си на седемнайсет. Хората се нуждаят от приятели.
— Но ти си ми приятелка — отвърна Таниел.