— Аз не се броя — каза тя и разроши косата му. — Аз бях преди всичко твоя учителка. А и съм твърде стара за теб. — Тя вдигна рамене. — Просто ти давам съвет, Таниел. Трябва да си напълно сигурен в нея, преди да започнеш да възлагаш надежди. Познавам те добре. Смяташ да я задържиш.
Внезапно Таниел се засмя.
— Да я задържа ли? Къде ще я сложа? Все някога искам да спя в собственото си легло. — За момент той сякаш щеше да продължи, но след това придоби унило изражение и извади едно писмо от джоба си. — Пристигна преди час — каза той и го подаде на Кейтлин. След това излезе от стаята и затвори вратата зад себе си съвсем леко.
Кейтлин разгледа писмото, обръщайки внимание на подателя. Беше от доктор Пайк, от „Редфорд Ейкърс“.
Уважаеми господине,
Надявам се писмото ми да ви заварва в добро здраве. Във връзка с посещението ви и момичето, което сте открили в Стария квартал, направих запитвания до мои колеги от два други приюта в Лондон. Изглежда доктор Харт от „Крокърли Грейндж“ наскоро е станал жертва на пожар в едно от крилата на заведението си, в резултат, на който няколко от пациентите му са загинали. По време на пожара горният етаж на крилото е бил съборен, разрушил е външната стена и някои от пациентите са избягали от огнените езици. Трима от тях все още са в неизвестност, две момчета и едно момиче. Това момиче, чието име е Елейзабел Крей, е на възраст около седемнадесет или осемнадесет години и, уви, не отговаря на описанието на откритото от Вас, тъй като има светлоруса коса и зелени очи. За съжаление, това е единственото сведение за липсващ пациент в областта на Лондон, с което успях да се сдобия. Опасявам се, че не мога да ви бъда от помощ. Моля, уведомете ме за това как върви вашето разследване.
Кейтлин препрочете писмото два пъти, преди да го сгъне грижливо и да го пъхне обратно в плика. Усети как нещо натежа в гърдите й.
— О, Таниел — каза тя жалостиво.
Телефонът в коридора иззвъня.
ГЛАВА 5
Надбягване с времето
Мейкрафт
Таниел получава втори шанс
— Насам! — извика един глас. Кейтлин и Таниел се втурнаха покрай уплашената прислужница и се качиха нагоре по стълбите, откъде бе дошъл писъкът. Това бе просторна къща в Кенсингтън, отдалечена от улицата с три широки стъпала, оградени от черни железни первази, откъдето се стигаше до високата зелена входна врата. Младата жена, която им бе отворила вратата, ги последва нагоре, а черно-бялата й престилка се мяташе около глезените й.
— Надясно! — извика тя след тях. — В кабинета на господаря!
Кейтлин отвори вратата с трясък и двамата с Таниел се втурнаха вътре. Стаята бе слабо осветена от газени лампи, окачени по стените, и малка камина, предназначена да отблъсне ноемврийския студ. По земята се търкаляха преобърнати фини гравирани дъбови столове и няколко книги, паднали на пода от лавиците по стените, с подгънати и намачкани страници. В основата на една от лавиците мъж и жена бяха коленичили над една просната възнак фигура. Жената държеше дете, което плачеше с всичка сила.
— Махнете се от него! — викна Кейтлин при влизането си в стаята, в резултат, на което и мъжът, и жената подскочиха, а бебето заплака още по-силно.
— Бенет! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа мъжът, щом се обърна. Таниел го позна веднага. Това бе Реджилен Мейкрафт, главен инспектор към „Чийпсайд Пийлърс“. Той бе висок и едър мъж, със строги побеляващи червеникави мустаци и оредяваща коса в същия цвят. Бе облечен с дебел износен балтон в бежов и също поизбелял цвят. Жената изглеждаше също толкова шокирана.
— Но това е моят съпруг — възпротиви се тя с отслабнал глас, като сочеше мъжа на пода.
— Не за дълго, госпожо — каза Кейтлин и клекна на мястото, където те бяха стояли досега. — И ако реши да захапе или одере един от двама ви, вие също ще го последвате.
Таниел клекна до нея, а жената и Мейкрафт се отдалечиха на няколко крачки до мястото, където стоеше уплашената прислужница. Мъжът пред тях бе млад и силен. Имаше руса коса и квадратна челюст. Лежеше на земята, пръстите му пулсираха, превръщайки се в животински нокти, а лицето и дрехите му бяха пропити от миришеща на кисело пот. Беше пребледнял. Цветът на лицето му бе като брашно, а вените от двете страни на врата му се бяха издули. Дишаше тежко и на пресекулки, подобно на ранен заек или мишка в челюстите на котка.
— Очите му се обърнаха — каза тихо Таниел. Кейтлин кимна. Очите на мъжа действително бяха придобили цвят на тъмен мед, а зениците му бяха във формата на хоризонтално обърнат пясъчен часовник. Кейтлин бутна нагоре горната му устна, разкривайки остри като бръснач зъби и посивели венци. Очите проследиха движението й, но притежателят им изглеждаше твърде слаб, за да помръдне. Кейтлин се обърна към жената.