— Проклето нещо! Много е далече — каза Мейкрафт и се отказа да стреля, тъй като само щеше да изхаби един куршум.
Таниел извади собствения си пистолет и стреля, усещайки силата на отката по цялата си ръка. Повали го с изстрел между кокалестите плешки. Крейдълджак изквича с известна изненада. След това тялото му пльосна във водата. За момент остана неподвижно — проснато с лицето надолу, след което течението го понесе към морето, оставяйки едва забележима тъмночервена следа. Таниел свали ръката си.
— Но не твърде далече — отбеляза той.
— Наистина — отвърна Мейкрафт, удивен от разстоянието, от което бе стрелял Таниел, и осъзнавайки на какъв забележителен изстрел бе станал свидетел.
ГЛАВА 6
Стаята на Кейтлин
Изпълнява се Ритуал
Правят се планове
Таксито си пробиваше път през леката сутрешна мъгла на Лондон. Таниел и Кейтлин се връщаха от къщата на Търнър и наблюдаваха настъпването на зората. В тези часове, когато слънцето все още бе много ниско на хоризонта, улиците бяха сковани от студ, мъртви и пусти. Но това бе гледка, с която ловците на вештици бяха свикнали повече, отколкото с яркото обедно слънце.
— Нещо те тревожи, Таниел — отбеляза Кейтлин, докато се клатушкаха в таксито.
Таниел се обърна към нея, след което отново насочи погледа си навън през прозореца към тихите улици, очакващи настъпването на деня.
— Няма да я заведа при Пайк — заяви той след малко. — Луда или не, тя няма да попадне в ръцете му.
— Боже, Таниел, ти я предпазваш — каза тя с едва доловима усмивка.
— Не се шегувай с мен — обади се той рязко.
Кейтлин се засмя и преметна червено-черната си коса назад.
— Слушай, Таниел — започна тя, — разбирам, че искаш да я спасиш по някакъв начин. Не успя да спасиш майка си, не можа да спасиш и Джедрая и мислиш, че…
— Кейтлин — прекъсна я той рязко. — Спри.
Тя протегна ръката си пред себе си и се загледа във връхчетата на пръстите си.
— Просто не искам да пострадаш, Таниел. Тя може да е луда. Трябва да се примириш с това.
— Говорих с нея, ти също. Тя е с всичкия си, но има нещо… — той замълча. — Ако смятах, че е луда, нямаше да я оставя сама.
— Наблъскана е с толкова приспивателно, че да я държи до утре по това време — отбеляза Кейтлин. — За това изобщо нямаш основание да се тревожиш.
Но Елейзабел беше будна, когато пристигнаха. Стоеше с гръб към тях, а дългата й русолява коса се виждаше през високата облегалка на стола, на който седеше. Пред нея гореше огън. Тя не забеляза, когато влязоха. Не отвърна и на поздрава им. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Озадачен, Таниел пристъпи напред, за да види лицето на Елейзабел. Сърцето му подскочи, щом момичето се обърна рязко.
— Кой си ти? — попита тя остро и Кейтлин вдигна глава от нещата, с които се бе заела в дъното на стаята.
Таниел замръзна от ужас. Елейзабел изглеждаше стара. Не, не беше точно така. Кожата й бе гладка, чертите й — детински и нежни, ръцете й — бледи и деликатни, но самите жестове на тялото й бяха различни. Тя се бе изгърбила напред към огъня като старица. Главата й стърчеше като на костенурка от неподвижния врат. Лицето й обаче изглеждаше хлътнало, сякаш чертите й бяха застинали в ужасяващо изражение. Ръцете й бяха сковани и извити като животински нокти. Беше облечена единствено с нощницата, която Таниел й бе дал.
— Кой си ти? Кой си ти, питам!
А и гласът й. Без съмнение това бе гласът на Елейзабел, но гласните и произношението й звучаха по съвършено различен начин. Таниел не можеше да определи акцента, но той бе груб и старинен.
— Знаеш кой съм аз, мис Елейзабел — отвърна той.
Кейтлин се приближи, тъй като усети, че нещо определено не бе наред.
— Зная кой си ли? Никога не съм те виждала досега! И не съм никаква мис Елейзабел.
— А коя си тогава?
— Тач съм. Така ме знаят всички вече близо шестдесет години, съпруга и вдовица. Ти кой си? Къде съм? А? Къде се намирам? Говори!
— Тач? — повтори Таниел, който все още не можеше да дойде на себе си.
— Тач, ами. Ти сигурно си някое простовато и не особено умно момче. Наистина не особено.
Таниел пусна обидата покрай ушите си. Той се свлече на един от фотьойлите до камината. Кейтлин също седна. Огънят пукаше тихичко, заглушен от тежката атмосфера.
— А сега сядат до моя огън, без дори да поискат позволение или пък да си кажат имената — каза Елейзабел с дрезгав глас. — За какво сте ме довели тук, а? А? За да ми губите времето. Знаете ли, че имам сили? Сили!
— Какви са те? — попита Кейтлин предпазливо.
— Покажете ми вашите знаци! Покажете ми знаците! Вие не сте от Братството, нали? Какво е това момиче? Какво е, питам? О, главата ми! Защо трябва да страдам толкова? Защо трябва да се боря? Кой си ти?