Таниел и Кейтлин се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо, но се надяваха онова, което бяха чули, да не бе истина. Братството.
Тъкмо се канеха да кажат нещо, когато Елейзабел проговори отново, обръщайки се към Таниел със силен и дразнещ глас.
— Тя не трябваше да бъде тук! Виж! Виж знака! О, нищо ли не разбираш, слабоумно момче?
В този момент Елейзабел скочи от стола и се пресегна към копчетата на гърба на нощницата си. Скъса я с рязко и силно дръпване. Дрехата се разпра до основата на гръбнака й, разкривайки плешките й и тънка ивица мека плът. Таниел бе толкова шокиран, че не можа да откъсне поглед, както би направил в нормална ситуация. В момента, когато дойде на себе си, той вече бе зърнал татуировката — тъмния кръг точно над опашната кост на Елейзабел, и не успя да отклони очи. Същество с много пипала, татуирано на кожата й с мастило. В него имаше нещо отвратително, което дразнеше очите, както го правеха и Стражите. Но това нямаше нищо общо със Стражите, които беше виждал.
— Виж! — настоя тя — Знакът! Какво е това момиче? Защо не мога да постигна целта си? Защо главата ми пулсира така?
След малко Елейзабел се свлече обратно на стола и стисна очите си.
— Ооо, главата ми! — стенеше тя, притискаше слепоочията си и се клатеше напред, вплела пръсти в светлата си коса. После замълча, дишането й се успокои… и поемайки си дълбоко въздух, се просна назад на стола, отвори очи и пред тях отново застана предишната Елейзабел.
Преобразяването бе внезапно. Тя се промени и физически. Вече не бе прегърбена, нито се накланяше напред; движенията й бяха плавни, незасегнати от заболели стави и стари мускули. Отново беше млада и гъвкава. Гласът й си бе върнал ясното и отчетливо произношение, което Таниел харесваше.
Щом го погледна в очите, за момент на лицето й се изписа ужасяващо объркване. Тя се огледа наоколо; забеляза огъня и двамата си събеседници, а после и полуоблеченото си тяло. Не само че бе по нощница, но тя бе раздрана и висеше настрани по гърба й. Елейзабел се сви и се сгуши във фотьойла.
— Бях заспала — каза тя. Това бе единственото, за което се сети.
— Не — заяви Таниел. — Не беше.
Стаята на Кейтлин бе продълговата и просторна. Преди това тук се бе помещавало студиото на майката на Таниел. Намираше се на горния етаж на „Крофтърс Гейт“ 273 и за разлика от стаята на Таниел, тази говореше много за нейния обитател. Бе голяма — с доста излишно пространство без каквито и да било стени или прегради, които да създават усещане за ограничение. Всичко бе открито на показ — от миниатюрната масичка до голямото старо легло с балдахин. Сутрешното слънце вече се бе издигнало и светеше ярко. Големите прозорци, разкриващи гледки на север и юг от сградата, сега го бяха уловили и пиеха жадно от него, обливайки стаята със светлина.
Също като обитателя си, стаята бе в пълен безпорядък. Нищо не съответстваше на друго; всичко бе разхвърляно и оставено да открие собственото си място. От устата на един алигатор, провесен от тавана и поклащащ се леко от ветреца, стърчеше опашка на сокол. До една полупразна библиотечка се въргаляше купчина с книги, сякаш бе коствало твърде много усилие да се подредят по местата им. Много от тези книги струваха колкото месечния наем на къща в центъра на Лондон. На лавиците наоколо, непосредствено до плюшени мечета и кукли, бяха поставени тъмни заплашителни пентаграми и черни лоени свещи. Леглото с балдахин носеше следи от отдавна отминало величие — мърляво и проядено от молци, принадлежащо на далеч по-изискано място.
— Това е! — заяви Кейтлин победоносно и извади една овехтяла сива книга, гравирана с някакъв на пръв поглед неразбираем златист надпис. Тя се приближи до Таниел, който бе седнал на ниския плетен диван, настани се до него и скръсти крака, поставяйки книгата помежду им.
— Какъв е този език? — попита той, взирайки се в странните букви по страниците.
— Санскритски — отвърна тя отнесено, тъй като вече четеше внимателно написаното. — Сигурна съм, че срещнах нещо подобно тук…
Тя се бе втурнала устремено да търси книгата, веднага щом Таниел бе сложил Елейзабел в леглото с нова доза приспивателно. И за двама им вече бе късно — обикновено на обяд лягаха да спят — но Кейтлин бе като хрътка, попаднала на следа от заек, и с характерния за нея силен ентусиазъм бе твърдо решена да открие онова, което й бе необходимо.
— Бих казала, че беше нещо като октопод — отбеляза тя.
— Имаше повече пипала — отвърна той и се наведе над книгата, която бе обърната с главата надолу пред него. — Беше изобразено под особен ъгъл — сякаш се опитва да се откъсне от кожата й.