— Това е Пророкуването на Страчли. И какво точно ще ни покаже то? Можех да го правя, когато бях на десет.
— О, сигурна съм в това — каза Кейтлин и извади една дрънкалка, каквато би използвал и някой шарлатанин. Беше направена от кости на гарван, кехлибарени мъниста, котешки зъби, нацапани със свинска кръв. Тя започна да описва малки кръгове във въздуха над камъка, като същевременно подрънкваше с дрънкалката първо леко, а после силно. Звукът от нея караше зъбите да изтръпват. Когато дрънкаше леко, той се приглушаваше, но когато започваше да дрънка силно, бе толкова мощен, че ушите ги заболяваха. Докато правеше това, тя продължи да говори: — Кажи ми тогава каква е ролята на Пророкуването на Страчли?
— Използва се за засичане на дейност на вештиците. Там, където се събират най-много от тях — каза Таниел. — Но този метод е много груб и неточен и ако го използваш в Лондон, наличието на Стария квартал в такава близост ще го осуети както магнитът разстройва компас.
— Отговор като по учебник, мили мой Таниел — каза Кейтлин със сериозен глас като на училищна директорка. Камъкът в кръга бе започнал да се клати и върти. — Старият квартал е на юг оттук, нали така? Коя стена е южна?
— Към олтара — отвърна той, сочейки през рамото си. Намираше се точно зад него.
— А сега гледай — каза тя и спря, и в същия момент енергичното дрънчене престана. Камъкът сякаш застина на място за момент. След това се завъртя около оста си и започна да се издига нагоре, отскачайки от земята и заравяйки се в тавана. Настана пълна тишина. Кейтлин погледна Таниел многозначително. — Познай чия стая е точно два етажа над нас?
Таниел тихо изруга.
— Но какво означава това?
Кейтлин отново седна на краката си.
— Означава, че всичко, което дори малко наподобява вештица, има точна представа къде се намира тя — обясни тя. — За тях тя е като фар. По-точно духът в нея е като фар. Можем да се обзаложим, че ако остане тук, утре вечер със сигурност ще дойде нещо, което да я потърси. А после ще стане така и на следващата вечер и на по-следващата, докато накрая не се доберат до нея.
Таниел се изправи и приглади косата си назад.
— Можеш ли да измислиш нещо, което да предотврати това?
— Знам един ритуал, с който ще направя талисман за Елейзабел. Той ще замаскира присъствието й за вештиците така, че поне да не могат да я надушват от километри. — Кейтлин се изправи и загледа изображението на Плашилото и Страшилището, потънала в мисли. — Но това не решава самия проблем. Те ще знаят, че тя е тук, дори да не могат да я видят. Ако вештицитс не ни спипат, Братството ще го направи.
— Колко дълго ще отнеме?
— Ритуалът ли? Шест, седем часа.
— Вече ще се е стъмнило — каза той. — Ще поставя Стражи навсякъде в къщата. Ще изчакаме преминаването на нощта и ще излезем призори.
— И къде точно ще отидем? — попита Кейтлин с ръка на кръста — Братството имат очи и уши навсякъде.
— Не и на Кривите улици — отговори Таниел.
В следващите два часа той изследва целия периметър на къщата, поставяйки Стражи на всяка врата и прозорец. Внимателно повтори рисунките пред вратата на стаята, където спеше Елейзабел, с мастило. Заключи я отвън и взе ключа със себе си. Този път това бе за нейна безопасност. Щом остана доволен от това, че тяхната крепост бе толкова непробиваема, колкото изобщо бе в състояние да я направи, той седна на един стол във всекидневната и си позволи да се унесе в дрямка.
ГЛАВА 7
Нощно безпокойство
Братството се намесва
Елейзабел се събуди с усещането, че не е сама.
Нощта бе изместила слънцето само преди миг. Тя не разбираше как, но знаеше това със сигурност. Сякаш сама бе наблюдавала изтичането на последните песъчинки от часовника на деня. Като че пред очите й светлата ивица на хоризонта постепенно бе започнала да изтънява и да отстъпва място на тъмното кадифе на нощното небе. Тя се бе събудила почти в същия този момент, премигвайки на фона на меката сивкава лунна светлина, която се процеждаше под завесите в стаята на Таниел и обливаше пода и висящите наоколо талисмани в меко сияние.
Но тя не беше будна или по-точно не бе достатъчно жизнена. Чувството бе доста смущаващо: от една страна се чувстваше свежа и готова за действие, а от друга умът й бе замъглен от вцепеняващо усещане, което я караше просто да затвори очи и отново да потъне в дълбок сън. Но онази част от нея, която бе будна, не й позволяваше да го стори. Беше й трудно да разграничи едно усещане от друго, тъй като по-бавната й страна, безспорно под влиянието на приспивателното, което бе взела, объркваше мислите й и ги правеше разпокъсани и объркани. След това стана и точно в този момент я осени прозрението, че нещо не беше наред. Тя самата нямаше желание да помръдне, да отмести одеялото и да се изправи. Тялото й се подчиняваше на нечия друга воля, а това бе най-голямата и ужасяваща намеса, която можеше да си представи. Обзе я желание да извика или да заплаче за помощ, но мускулите, които през целия й живот се бяха подчинявали на мислите й, този път не помръднаха. Внезапно усети, че бе просто един мозък, пренасян в черепа на някаква ужасна машина от плът, бе просто частица живот в ръцете на нещо друго. Точно в този момент, повече от всякога, тя усети как бе на път да полудее.